Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Следващото селище, което отминаха, нямаше крайпътна табела, а едва ли заслужаваше и име, ако се съди по шепата сгради и неколцината минувачи. Напред продължаваше черен път и хъдсънът взе да се люшка по тази тясна ивица зле отъпкана пръст. Лу зърна малка пощенска станция, след нея килната барака без табела, с няколко прогнили стъпала отпред. И накрая се появи внушителен смесен магазин с изписано на стената име „Маккензи“; отвън бяха струпани на камара сандъци със захар, брашно, сол и пипер. На едната витрина висяха сини работни гащеризони, няколко хамута и газен фенер. Това бе, кажи-речи, всичко в тази безименна спирка край разбития път.

Продължавайки напред по размекнатата пръст, те отминаваха мълчаливи мъже с дълбоко хлътнали очи на лицата, закрити отчасти от чорлави бради; всички бяха облечени с мръсни гащеризони, широкополи шапки и груби планинарски обувки. Някои вървяха пеш, други яздеха коне или мулета. Край каручка, теглена от чифт мулета, се тътреше жена с безизразни очи, повехнало лице и костеливи крайници, облечена с карирана памучна блуза и пола от домашно сукно, закопчана на кръста с безопасни игли. Няколко дечурлига седяха върху големите чували със семена в каруцата. Тук край пътя минаваше железопътна линия. Влак, натоварен с въглища, бе спрял под опорите на водния резервоар и гълташе огромни количества вода, бълвайки облаци пара след всяка лакома глътка. На друг планински склон в далечината Лу видя улей за въглища на дървени подпори и върволица вагони, които се точеха бавно под него като колона послушни мравки.

Минаха по голям мост. Една тенекиена табела съобщаваше, че на десет метра под тях тече река Маклауд. В отблясъците на изгрева водата изглеждаше розова като безкрайно дълъг изплезен език. Планинските върхове имаха синкавия цвят на дим; ефирни воали мъгла обгръщаха подножията им.

След като вече не се мяркаха нови градчета, Лу реши, че е време да се запознаят с човека отпред.

— Как се казвате? — попита тя.

Неведнъж беше срещала негри, обикновено писатели, поети, музиканти и артисти, все приятели на родителите й. Но имаше и други. Докато с майка й обикаляха из града, Лу бе виждала цветнокожи, които пренасят боклука, спират таксита, мъкнат куфари, наглеждат чужди деца, чистят улиците, мият прозорци, лъскат обувки, готвят, перат и с дружеска фамилиарност приемат от бялата си клиентела както обиди, така и бакшиши.

Този тук зад волана беше различен, защото очевидно не обичаше да говори. В Ню Йорк Лу се бе сприятелила с един добродушен стар негър от „Янки Стейдиъм“, където понякога ходеше с баща си да гледа бейзбол. Този старец, макар и не много по-тъмен от фъстъците, които продаваше, й бе казал, че цветнокожите са способни да дрънкат от сутрин до вечер през цялата седмица, с изключение на неделята, когато отстъпват това право на Господ и жените.

Едрият младеж продължаваше мълчаливо да кара; когато Лу заговори, той дори не плъзна поглед към огледалото. Липсата на любопитство бе нещо, което Лу не можеше да търпи у ближните си.

— Мен са ме нарекли Луиза Мей Кардинал, също като прабаба. Но всички ми викат Лу, просто Лу. Татко ми е Джон Джейкъб Кардинал. Той е много известен писател. Сигурно сте чували за него.

Младежът не изсумтя, дори не помръдна. Явно черният път криеше за него някакво обаяние, с което историята на семейство Кардинал просто не можеше да се мери.

Оз реши да подпомогне усилията на сестра си да завърже разговор.

— Той умря, но мама не е.

Тази липса на деликатност тутакси му навлече навъсен поглед от страна на Лу. Оз бързо врътна глава към стъклото и се престори на крайно заинтригуван от пейзажа.

Внезапно хъдсънът спря и двамата леко залитнаха напред.

Момчето, застанало пред колата, изглеждаше малко по-голямо от Лу, но приблизително с нейния ръст. Рижата му коса бе цялата на врътки, като че лизана от пощуряло теле, но въпреки това не успяваше да прикрие чифт дълги конични уши, готови сякаш да се закачат за всяко срещнато препятствие. Облеклото му се състоеше от петносана ватена долна риза и мръсен гащеризон, чиито крачоли свършваха малко над костеливите му глезени. Беше босо въпреки студения ден. Носеше дълъг, грубо издялан въдичарски прът и очукана кутия за стръв, по която все още личаха следи от синя боя. До него стоеше безпородно псе на кафяви и черни петна с изплезен розов език. Момчето пъхна въдицата и кутията през отворения заден прозорец на хъдсъна, после небрежно се настани отпред, като че колата беше негова. Кучето го последва, без да бърза.