Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Мисля, че наближаваме — каза тя, разтривайки раменната му, за да прогони напрежението от поредната доза кошмари.

Двете с майка й бяха станали истински специалистки в това. Аманда често казваше, че никога през живота си не е виждала дете с толкова страшни и упорити сънища. Но не бива нито да се присмиваме на това, нито да го пренебрегваме, обясняваше тя на дъщеря си. Единственото, което можеха да сторят, бе да са винаги край момчето и да му помагат в борбата с душевните и физическите страдания.

Това би могло да се превърне в единайсета Божа заповед за Лу: Да нямаш по-висш дълг от грижата за брата си Оз . И тя възнамеряваше да изпълнява тази повеля на всяка цена.

Момченцето впери поглед в пейзажа.

— Къде е? Къде ще живеем?

Тя посочи навън.

— Някъде там.

— Дали влакът ще ни откара чак до къщата?

Лу се усмихна на думите му.

— Не. Някой ще ни чака на гарата.

Влакът навлезе в тунел, изсечен през един от хълмовете, и в купето настана мрак. След малко изхвръкнаха от тунела и вече се изкачваха! Наклонът бе толкова стръмен, че Лу и Оз боязливо надникнаха навън. Отпред се появи мост — всъщност просто редица високи железни подпори, по които минаваха релсите. Влакът забави ход, после предпазливо излезе на моста като плувец, опипващ с крак студената вода. Лу и Оз погледнаха надолу, но в слабата светлина не успяха да видят земята. Сякаш висяха в небето, понесени от многотонна желязна птица. Сетне влакът изведнъж пак стъпи на твърда земя и продължи да се изкачва. Докато отново набираха скорост, Оз въздъхна дълбоко и се прозя — може би, за да потисне тревогата, помисли си Лу.

— Тук ще ми хареса — заяви изведнъж той, като стискаше здраво рамката на прозореца. — Гледай там — каза на плюшеното мече, което си нямаше име или поне Лу не го бе чувала.

После Оз нервно опипа с палец вътрешността на устата си. Той полагаше упорити усилия да се отърве от смученето на пръста си, но при сегашните събития не му бе твърде лесно.

— Всичко ще е наред, нали, Лу? — измънка момчето. Тя го пое в скута си и започна да гали врата му с брадичка, докато детето се разкиска от гъдел.

— Всичко ще бъде чудесно.

И Лу намери отнякъде сили да повярва, че наистина ще е така.

Гарата в Рейнуотър Ридж представляваше най-обикновена барака от борови дъски със самотно напукано прозорче и правоъгълен отвор вместо врата. Само една крачка делеше паянтовата постройка от релсите. Вятърът вееше свирепо в тесния процеп, прелиташе из пролуките между дървета и камъни, брулеше лицата на неколцината пътници и посрещачи наоколо, които понасяха набезите му със същото стоическо търпение, както и ниските изкривени дръвчета.

Лу и Оз гледаха как качват майка им в раздрънкана стара линейка. Докато се настаняваше до нея, сестрата не преставаше да се мръщи към своите подопечни. Явно не беше забравила сблъсъка от предния ден.

Когато вратата на линейката се затвори, Лу извади верижката с кварцовия камък от джоба на палтото си и я подаде на Оз.

— Вмъкнах се в нейното купе, преди да се събуди. Още беше в джоба й.

Оз се усмихна, бързо прибра скъпоценната вещ и се надигна на пръсти, за да целуне сестра си по бузата. Двамата застанаха до багажа и търпеливо зачакаха Луиза Мей Кардинал.

Ръцете и лицата им бяха изстъргани и измити едва ли не до протриване, всяко косъмче бе грижливо сресано — Лу бе положила особено старание, за да приведе Оз в приличен вид. Носеха най-хубавите си дрехи, а сърцата им туптяха до пръсване. Стояха така от няколко минути, когато усетиха зад себе си нечие присъствие.

Грубоватото телосложение на младия негър напомняше за околните планини. Беше висок и широкоплещест, с могъща гръд, грамадни ръце, не много слаб в кръста, но не и дебел. Имаше дълги крака, но под коляното единият някак странно се изкривяваше навън. Кожата му имаше приятния цвят на стара ръжда. Гледаше надолу, което привлече погледа на Лу към краката му. Вехтите му работни ботуши бяха тъй грамадни, че вътре преспокойно би могло да се настани пеленаче. Гащеризонът му бе също тъй стар и протрит, но чист или поне дотолкова чист, доколкото позволяваха калта и вятърът. Лу протегна ръка, но той не я пое.

С един мощен замах негърът грабна всичкия им багаж и кимна към пътя. Лу изтълкува жеста като „здрасти“, „идвайте“ и „по-късно може и да ви кажа името си“ — всичко това обединено в едно кратко движение. Негърът се заклатушка напред и тя разбра, че е куц. Лу и Оз се спогледаха, после поеха след него. Оз стискаше плюшеното мече и ръката на Лу. Без съмнение, ако имаше начин, би помъкнал и влака подир себе си, за да избяга по-бързо при необходимост.