Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

В този момент и двамата не гледаха към Аманда, но ако я бяха погледнали, щяха да забележат нещо — едва доловимо потрепване на клепачите, което подсказваше, че някак е успяла да чуе дъщеря си, а сетне е потънала още по-дълбоко в бездната, която и без това я държеше в тъй жесток плен.

Макар че повечето пътници не усетиха, влакът постепенно зави наляво, заобикаляйки града по пътя си на юг. От това движение ръката на Аманда се плъзна по гърдите и увисна край леглото.

Няколко секунди Оз стоя като зашеметен. Очевидно момчето вярваше, че току-що е зърнало истинско чудо, досущ като в Библията, където хвърлен камък може да повали великан.

— Мамо, мамо! — изкрещя той и от вълнение едва не събори Лу. — Лу, видя ли това?

Но Лу нямаше сили да проговори. Бе предполагала, че майка им вече никога няма да помръдне. Тъкмо отваряше уста да изрече „мамо“, когато вратата на купето се отвори и сестрата нахлу като бяла каменна лавина с недоволна гримаса на гранитното си лице. Над главата й трепкаха струйки цигарен дим, сякаш всеки момент можеше да се самозапали. Ако Оз не бе толкова развълнуван заради майка си, при тази гледка навярно би отскочил уплашено към прозореца.

— Какво става тук? — попита жената и залитна напред, когато влакът пак се разклати, преди да поеме по правата линия през Ню Джърси.

Оз изтърва верижката и посочи майка си като ловджийско куче, очакващо да го похвалят.

— Тя помръдна. Мама си мръдна ръката. И двамата го видяхме, нали, Лу?

Лу обаче можеше само да прехвърля очи от майка си към Оз и обратно. Сякаш някой бе пъхнал пръчка в гърлото й; не можеше да изрече нито дума.

Сестрата огледа Аманда и когато се обърна, лицето й беше още по-кисело. Явно смяташе за непростимо да я прекъсват, докато пуши. Тя върна провисналата ръка на място и зави Аманда с чаршафа.

— Влакът направи завой. Това е.

Докато се привеждаше да намести чаршафа, сестрата зърна на пода верижката — безспорно доказателство за тайния план на Оз да ускори възстановяването на майка си.

— Какво е това? — попита тя, като посегна да вдигне веществено доказателство номер едно срещу момчето.

— Аз само я използвах, за да помогна на мама. Това е… — Оз нервно се озърна към Лу — То е един вид магия.

— Глупости.

— Върнете ми я, моля ви се.

— Майка ти не усеща нищо — заяви жената със студен, педантичен глас, целящ да всели пълен ужас в душите на всички изплашени и уязвими хора, към които сега несъмнено спадаше малкият Оз. — Едва ли има надежда да си възвърне съзнанието. И твоят талисман определено няма да й помогне, младежо.

— Моля ви, дайте си ми я — повтори Оз, сплел ръце като за молитва.

— Вече ти казах…

Прекъсна я потупване по рамото. Когато се завъртя, Лу стоеше точно пред нея. През последните секунди сякаш бе пораснала с няколко сантиметра. Или поне така изглеждаше от гордо вирнатата глава и изпънатите рамене.

— Върни му я!

Лицето на сестрата пламна от тази дързост.

— Не приемам заповеди от деца.

Със светкавично движение Лу сграбчи верижката, но сестрата се оказа удивително силна и успя да я прибере в джоба си.

— Това не помага на майка ви — отсече тя, лъхайки на „Лъки Страйк“ при всяка дума. — А сега, ако обичате, сядайте и кротувайте.

Оз гледаше майка си и по лицето му бе изписана мъка, че е загубил безценната верижка заради някакъв си завой на влака.

Лу и Оз седнаха до прозореца и през следващите десетина минути кротко гледаха гаснещото слънце. Когато Оз взе да се върти неспокойно, Лу го попита какво има.

— Мъчно ми е, че оставихме татко сам-самичък.

— Оз, той не е сам.

— Да, ама в онзи сандък беше съвсем сам. А сега става тъмно. Може да се уплаши. Не бива така, Лу.

— Той не е в онзи сандък, а при Господ. Точно сега разговарят и ни гледат отгоре.

Оз извърна очи към небето. Вдигна ръка да помаха, но се поколеба.

— Можеш да му махнеш, Оз. Той е там, горе.

— Да пукнеш, ако лъжеш, на жаба да станеш, нали?

— Точно така. Хайде, помахай му.

Оз размаха ръчичка, после се усмихна блажено.

— Какво има? — попита сестра му.

— Не знам, просто ми стана хубаво. Мислиш ли, че и той ми помаха?

— Разбира се. И Господ също. Нали знаеш какъв е татко, на всички разказва разни истории. Сигурно вече са се сприятелили.

Лу на свой ред размаха ръка и докато пръстите й се плъзгаха по хладното стъкло, за момент се опита да си повярва, че всичко е истина. Беше приятно.

След смъртта на баща им зимата бързо отстъпваше място на пролетта. С всеки ден Лу усещаше липсата му все по-силно като някаква необятна пустота в гърдите й, която растеше с всяко вдишване. Искаше татко й да е жив и здрав. Да е с тях. Но това никога нямаше да се случи. Баща й бе изчезнал завинаги. Чувството беше непоносимо мъчително. Тя погледна небето.