Дейвид Балдачи: Да вярваш в чудеса

Лу прегръщаше Оз през раменете, но очите й не се откъсваха от ковчега. Нямаше значение, че капакът бе затворен. Покровът от цветя също не можеше да забули за нея образа на тялото вътре. Днес бе един от редките случаи в живота й, когато носеше рокля по свое желание; ненавистните униформи, които налагаше правилникът на католическото училище, където учеха двамата с брат й, не влизаха в сметката. Баща й винаги я харесваше с рокля, веднъж дори я нарисува за една детска книжка, която подготвяше, ала така и не успя да допише. Тя подръпна досадните бели чорапи, стигащи чак до костеливите й колене. Чифт нови черни обувки стягаха дългите й тесни стъпала, притиснати здраво към пода.

Лу не си бе направила труда да пее химна с другите. Тя просто изслуша как свещеникът казва, че смъртта е само начало, че според неизповедимите пътища Господни сега е момент за радост, а не за скърби, сетне престана да му обръща внимание. Лу дори не се помоли за изгубената душа на баща си. Знаеше, че Джак Кардинал е добър човек, чудесен писател и разказвач. Знаеше, че отсъствието му ще е мъчително за мнозина. За да каже тия неща, не й трябваше нито хор, нито свещеник, нито дори бог.

Песента секна и свещеникът отново подхвана обърканите си речи, докато Лу се вслушваше в думите на двама мъже зад нея. В търсене на автентично звучене за диалозите си баща й бе подслушвал чуждите разговори най-безсрамно и дъщеря му споделяше същото любопитство. Сега Лу имаше и други причини да прави това.

— Е, хрумнаха ли ти някакви гениални идеи? — прошепна възрастният мъж на по-младия си събеседник.

— Идеи ли? — прозвуча раздразненият отговор. — Ние сме изпълнители на едно безсмислено завещание.

Възрастният мъж поклати глава и заговори още по-тихо. Лу напрегна слух да го чуе.

— Как тъй безсмислено? Джак остави две деца и съпруга.

Младежът се озърна, после прошепна едва доловимо:

— Съпруга? Все едно са кръгли сираци.

Не се знае дали Оз чу това, но детето вдигна глава и докосна ръката на жената до него. Всъщност Аманда седеше в инвалидна количка. От другата й страна седеше едра медицинска сестра, скръстила ръце върху масивната си гръд; очевидно смъртта на някакъв непознат изобщо не я вълнуваше.

Главата на Аманда бе обвита с дебела превръзка, изпод която едва се подаваше късо подстриганата й кестенява коса. Очите й бяха затворени. Всъщност те така и не се отвориха след катастрофата. Лекарите бяха казали на Лу и Оз, че физическото състояние на майка им е почти възстановено. Сега единственият проблем се криеше там, че душата сякаш бе напуснала тялото.

По-късно, когато излязоха пред църквата, катафалката отнесе бащата на Лу, а тя дори не погледна. Вече бе изрекла наум своето сбогом. Със сърцето си никога нямаше да го изрече. Тя придърпа Оз през лабиринта от черни костюми и траурни рокли. Толкова бе уморена от печални лица, от влажни погледи, търсещи нейните сухи очи, за да излъчат съчувствие, от устни, сипещи залпове от шаблонни изрази за непоносимата всеобща загуба на литературния свят. Е, нали техните бащи не лежаха в онзи сандък. Загубата бе само нейна — нейна и на брат й. Вече не понасяше да слуша как хората се извиняват за една трагедия, която изобщо не разбираха. „Толкова съжалявам — шепнеха те. — Колко печално. Велик човек. Прекрасен човек. Покосен в разцвета на силите си. Толкова много неща имаше да ни разкаже.“

„Не съжалявайте — взе да им отговаря Лу. — Не чухте ли свещеника? Сега е време за радост. Смъртта е благо. Елате и пейте с мен.“

Хората я поглеждаха втренчено, усмихваха се нервно и после отиваха да се „радват“ с по-подходяща компания.

Сега идваше ред на надгробната церемония, където свещеникът без съмнение щеше да изрече поредните ободряващи слова, да благослови децата и да напръска земята със светена вода; а после щяха да запълнят ямата с два кубика обикновена пръст, слагайки край на този ужасно нелеп спектакъл. Смъртта трябваше да си има определен ритуал, защото тъй казваше обществото. Но Лу не възнамеряваше да хукне към него, понеже в момента си имаше по-важна задача.

Същите двама мъже стояха на тревистия паркинг. Сега, след като бяха напуснали храма, те обсъждаха с нормални гласове съдбата на останките от семейство Кардинал.

— Право да ти кажа, ще ми се Джак да не ни бе определял за изпълнители на завещанието — каза по-възрастният, докато вадеше пакет цигари от джобчето на ризата си. Той запали, после смачка пламъчето на кибритената клечка с палец и показалец. — Мислех си, че когато Джак напусне тоя свят, аз отдавна ще съм в гроба.