Дейвид Балдачи: Да вярваш в чудеса

По-младият сведе очи към лъснатите си обувки и каза:

— Просто не можем да ги оставим така, при непознати хора. Хлапетата се нуждаят от някого.

Другият пусна струйка дим и се загледа подир катафалката. Високо в небето ято гарвани летяха в нестройна колона, сякаш дошли да изпратят неофициално Джак Кардинал. Човекът тръсна пепелта от цигарата си.

— На децата мястото им е при роднините. Просто тия двете вече нямат роднини.

— Извинете.

Двамата рязко се завъртяха и срещнаха втренчените погледи на Лу и Оз.

— Всъщност имаме роднини — каза Лу. — Прабаба ни Луиза Мей Кардинал живее във Вирджиния. Там е израснал баща ми.

По лицето на по-младия мъж се изписа надежда, сякаш очакваше всеки момент да отърси от хилавите си плещи целия товар на света или поне двете деца. Възрастният обаче не криеше съмненията си.

— Прабаба ви? — повтори той. — Още ли е жива?

— Точно преди катастрофата родителите ни обсъждаха дали да не се преселим при нея във Вирджиния.

— Знаеш ли дали ще ви приеме? — заинтересува се по-младият.

— Ще ни приеме — отвърна веднага Лу, макар, откровено казано, да нямаше ни най-малка представа какво би решила старицата.

— Всички ни ли? — Този път въпросът дойде от Оз.

Лу знаеше, че братчето й мисли за майка им, прикована към инвалидната количка. Затова отговори на двамата мъже категорично:

— Всички ни.

Докато Лу се взираше през прозореца на купето, внезапно й хрумна, че всъщност никога не е обичала особено Ню Йорк. Вярно, през своето детство бе опознала немалко от всевъзможните забавления на този град, запълвайки дните си с посещения на музеи, зоопаркове и театри. Бе заставала над света върху панорамната тераса на Емпайър Стейт Билдинг, бе гледала през сълзи или смях буйните изблици на нюйоркчани в мигове на несгоди и радости. Някои от тия маршрути бе изминавала с баща си, който често й казваше, че решението да станеш писател не е просто избор на занаят, а стъпка към един всеобхватен начин на живот. Работата на писателя, изтъкваше той, е самият живот с неговото върховно величие и крехката му изтънченост. А Лу се бе запознала с резултатите на подобни наблюдения, слушайки с увлечение как някои от най-добрите съвременни автори четат свои произведения или просто разговарят в скромния бруклински дом на семейство Кардинал.

Майка им пък водеше нея и Оз из всички квартали на града, като постепенно ги запознаваше с различните икономически и социални нива на съвременната цивилизация. Аманда Кардинал беше много образована жена, проявяваща жив интерес към тия въпроси. Децата получиха от нея отлично възпитание, благодарение на което Лу изпитваше едновременно уважение и неутолимо любопитство към човешкия род.

При все това този град така и не бе успял да я увлече истински. За разлика от мястото, към което пътуваше днес и нетърпеливо очакваше да види. Макар че от най-ранна младост бе живял в Ню Йорк, където го обкръжаваха безброй теми за писане, осигурили на други писатели литературен и финансов успех, Джак Кардинал бе избрал да изгражда всички свои романи върху спомените за мястото, към което сега влакът отнасяше неговото семейство — планините на Вирджиния, които се извисяваха точно на носа на ботуша, както понякога наричаха този щат заради очертанията му. След като любимият й баща бе сметнал, че това място е достойно за делото на живота му, Лу почти без колебания взе решение да замине там.

Тя се отдръпна, за да може и Оз да гледа през прозореца. Ако изобщо можеше надеждата и страхът да се слеят в едно чувство, то това чувство бе изписано по лицето на момченцето. При всяко вдишване Оз Кардинал изглеждаше тъй, сякаш е готов да избухне в смях, докато ребрата му изхвръкнат от гърдичките, или пък да припадне от ужас. Напоследък обаче детето само плачеше.

— Оттук изглежда по-малък — подхвърли той, привел глава към бързо отдалечаващия се град от безброй електрически светлини и бетонни блокове, натрупани около заварени стоманени греди.

Лу кимна.

— Чакай само да видиш планините във Вирджиния — те наистина са големи. И си остават такива, както и да ги гледаш.

— Откъде знаеш? Никога не си ги виждала.

— Естествено, че съм ги виждала. В книгите.

— И на хартия ли изглеждат толкова големи?

Ако не познаваше брат си, Лу би решила, че и се подиграва, но знаеше, че в цялото същество на Оз няма и капчица злоба.

— Повярвай ми, Оз, големи са. Чела съм много за тях в татковите книги.