Дейвид Балдачи: Да вярваш в чудеса

Оз бе наследил хубостта си изцяло по майчина линия, докато Лу съчетаваше високото чело на Аманда с тънкия нос и ъгловатата челюст на баща си. Комбинацията бе впечатляваща. Но ако някой я попиташе, Лу би казала, че прилича единствено на баща си. В това нямаше и капка пренебрежение към майка й, то просто показваше, че Лу винаги ще се смята за дъщеря на Джак Кардинал.

Аманда се обърна към съпруга си.

— Нов разказ ли? — попита тя, докосвайки с пръсти лакътя на Джак.

Умът му бавно се изтръгна от новите литературни замисли и Джак я погледна с широка усмивка на пълните устни, които Аманда смяташе за най-привлекателни у съпруга си заедно с неустоимия блясък на сивите му очи.

— Докато си почиваш, вземи да напишеш някой разказ — подхвърли Джак.

— Сам се товариш толкова — тихо отвърна Аманда и отдръпна ръка.

Докато мъжът й отново се унасяше в мисли, Аманда погледна как Лу усърдно работи над своя разказ. Като майка виждаше в дъщеря си възможност за много щастие и мъничко неизбежна болка. Не можеше вечно да я закриля и знаеше, че понякога ще се налага да гледа как малкото й момиченце се препъва и пада. Нямаше да я държи за ръка, защото Лу просто не би го приела. Но ако дъщеря й посегнеше да потърси помощ, винаги можеше да разчита на майка си. Това положение изглеждаше заредено с безброй капани и все пак нямаше друга възможност за отношенията между майка и дъщеря.

— Как върви разказът, Лу?

Лу продължи да изписва думите с широк ученически почерк и отговори, без да надига глава:

— Чудесно.

Аманда без затруднение долови подтекста в думите на дъщеря си — че писането не се обсъжда с хора извън занаята. Прие го добродушно, като повечето приумици на дъщеря си. Но дори и майките понякога се нуждаят от възглавница, върху която да намерят утеха, затова Аманда протегна ръка и разроши русолявата коса на сина си. Синовете не са толкова сложни и докато Лу непрестанно изтощаваше майка си, Оз сякаш я подмладяваше.

— Как си, Оз? — попита Аманда.

Вместо отговор момчето нададе грачещ звук, който отекна от всички стени на купето и стресна дори разсеяния Джак.

— Госпожата по английски каза, че никога не била чувала толкова хубаво кукуригане — гордо съобщи Оз и изкукурига още веднъж, размахвайки ръце.

Аманда се разсмя. Джак извърна глава и се усмихна на сина си.

Лу изкриви устни, но после сърдечно потупа брат си по ръката.

— Права е, Оз — каза тя. — На твоята възраст кукуригах много по-зле.

Аманда се усмихна на думите й, после попита:

— Джак, нали ще дойдеш на училищното представление на Оз?

— Мамо, знаеш, че е зает с писането — обади се Лу. — Няма време да гледа как Оз се прави на петел.

— Ще се постарая, Аманда — каза Джак. — Този път наистина ще се постарая.

Но Аманда знаеше, че нотките на съмнение в гласа му предвещават поредното разочарование за Оз. И за нея.

Тя се загледа напред през стъклото. Лицето й изразяваше съвсем ясно какво си мисли. Би могла да го превърне в заглавие на книга — „Моят живот с Джак Кардинал: Ще се постарая“.

Възторгът на Оз обаче си оставаше ненакърнен.

— А после ще играя Великденския заек. Ще дойдеш, нали, мамо?

Аманда го погледна с широка усмивка и около очите й трепнаха весели бръчици.

— Знаеш, че мама за нищо на света не би пропуснала представлението — каза тя и пак погали Оз по главата.

Но го пропусна. Всички го пропуснаха.

Аманда надникна през прозореца на колата. Молитвите й се бяха сбъднали и бурята отмина само с досаден, но краткотраен ръмеж и откъслечни пориви на вятъра, които едва разклащаха клоните на дърветата из парка. А бягането по обширните затревени площи бе подложило на изпитание дробовете на цялото семейство. За чест на Джак трябва да се каже, че бе участвал в игрите с не по-малък ентусиазъм от всички останали. Като същинско дете тичаше по калдъръмените пътечки и се смееше гръмогласно, понесъл на гръб Лу или Оз. По някое време дори смъкна в движение мокасините си, а после остави децата да го догонят и да му ги обуят след ожесточена борба. По-късно за всеобщо удоволствие направи физкултурна демонстрация на люлките и накрая увисна с главата надолу. Точно от такъв излет се нуждаеше семейството.

Привечер децата рухнаха изтощени край родителите си и всички задрямаха на тревата, сплетени в една огромна топка от крайници, над които се носеше тежко дишане, примесено с доволни въздишки на уморени и щастливи хора. В дъното на душата си Аманда изпитваше чувството, че е готова да лежи така цял живот и че е постигнала всичко, което светът би могъл да очаква от нея.