Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Дългият автомобил „Хъдсън“ с четири врати бе тъмнозелен. Колата бе стара, но чиста отвътре. Оголеният висок радиатор приличаше на надгробна плоча, а двата предни калника липсваха, както и стъклото на задния прозорец. Децата се настаниха отзад и техният посрещач потегли. Започнеха ли да скърцат скоростите, той незабавно преместваше дългия лост с леко и сръчно движение.

След отчайващото състояние на гарата Лу не очакваше да види кой знае какви признаци на цивилизация. Ала само след двайсетина минути път навлязоха в доста голямо градче, макар че в Ню Йорк не би могло да се мери по площ и с най-невзрачния квартал.

Крайпътен знак обявяваше, че навлизат в град Дикенс, щата Вирджиния. Главната улица бе асфалтирана и имаше две платна. От двете й страни се издигаха спретнати сгради от тухли и дърво. Едно здание стърчеше на цели пет етажа, а табелата отпред известяваше, че е хотел с умерени цени. Автомобили се срещаха в изобилие — предимно тромави фордове и крайслери, както и всевъзможни камионетки, щедро опръскани с кал. Всички бяха паркирани пред сградите, под ъгъл към улицата.

Имаше бакалии, ресторанти и голям смесен магазин, през чиито отворени врати се виждаха пирамиди от кутии със захар, хартиени салфетки и овесени ядки. На витрината на автосалона блестяха новички автомобили, а след нея имаше бензиностанция на „Есо“ с две колонки, където широко усмихнат униформен мъж пълнеше резервоара на очукан ласал, зад който чакаше реда си прашна малолитражна кола. Пред едно кафене висеше грамадна капачка от кока-кола, а върху стената на железарския магазин бе закована реклама за акумулатори „Евъреди“. Покрай едната страна на улицата стърчаха телефонни и електрически стълбове от топола и от тях към всяка сграда се отделяха черни кабели. Друг магазин обявяваше разпродажба на пиана и органи с добра отстъпка при плащане в брой. На един ъгъл имаше киносалон, на следващия пералня. От двете страни на улицата светеха газови фенери, същински грамадни кибритени клечки.

Тротоарите гъмжаха от народ — имаше и издокарани жени с кокетни шапчици върху изящните си прически, и прегърбени мрачни мъже, навярно работници в каменовъглените мини, за които Лу бе чела.

Последната от централните сгради се оказа най-внушителната. Имаше стени от червени тухли, елегантна веранда с двойни йонийски колони и стръмен тенекиен покрив, боядисан в черно, над който се възвисяваше тухлена часовникова кула. Отпред лекият вятър развяваше националния флаг и знамето на Вирджиния. Елегантното здание обаче се издигаше върху грозна и грапава бетонна основа. На Лу това странно съчетание й напомни елегантен панталон над кални обувки. Над колоните бе изсечена една-единствена дума: „Съд“. Сетне колата напусна пределите на градчето.

Озадачена, Лу се облегна назад. Разказите на баща й бяха изпълнени с истории за примитивния живот из дивите планини, където ловците клечат край своя огън от борови клони, пекат дивеч и пият горчиво кафе; където миньорите дълбаят земната твърд и пълнят дробовете си с чернилка, която някой ден ще ги убие; и където дърварите изсичат до корен девствени гори с триони и секири. Тук най-важното бе да имаш съобразителен ум, отлични познания за местността и як гръбнак. Опасността дебнеше по стръмните склонове и из глинестите долини, а величавите канари господстваха над хора и зверове, слагайки безмилостни граници на амбициите и живота им. Тук просто нямаше място за градче като Дикенс с асфалтирани улици, хотел, реклами на кока-кола и пиана с добра отстъпка при плащане в брой. Но Лу изведнъж осъзна, че периодът, за който бе писал баща й, е отминал преди повече от двайсет години.

Тя въздъхна. Очевидно всичко се променяше, дори планините и хората в тях. Лу предполагаше, че сега прабаба й вероятно живее в съвсем обикновен квартал със съвсем обикновени съседи. Може би имаше котка и всяка събота ходеше да си прави прическа във фризьорски салон, миришещ на химикали и цигарен дим. Лу и Оз щяха да пият оранжада на верандата, да ходят на църква в неделя и да махат на бавно минаващите коли, тъй че нямаше да е много по-различно от живота в Ню Йорк. И макар в това да нямаше нищо лошо, то изцяло се различаваше от дивите, страховити дебри, които бе очаквала Лу. Едва ли имаше нещо общо с дните, които баща й бе преживял тук и после описал в творбите си — е, тъкмо това я разочароваше.

Колата измина още пет-шест километра сред дървета, стръмни чукари и дълбоки долини, сетне Лу видя нов крайпътен знак. Това градче се наричаше Тремънт. Вероятно е тук, помисли си тя. Тремънт изглеждаше приблизително три пъти по-малък от Дикенс. Петнайсетина коли бяха паркирани под ъгъл пред магазини, подобни на онези в по-големия град, само че нямаше високи сгради и съд, а асфалтът бе отстъпил място на чакълена настилка. Лу забеляза тук-там и по някой ездач, после Тремънт остана зад тях и пътят продължи да се изкачва все по-стръмно. Лу предположи, че прабаба им живее в околностите на Тремънт.