Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Сетне раздрънканият цирк отмина като градушка през юли. Хич Не отново подкара напред.

Когато обтегнатите й нерви се поотпуснаха, Лу забеляза как далеч под тях по едната страна на пътя надолу бавно пъпли върволица от камиони, натоварени с въглища, а други, вече разтоварени, бясно се носят насреща им като пчели, устремени към лакомо угощение. На много места планинските склонове бяха разровени чак до скалата, по тях нямаше и следа от пръст и дървета. Лу гледаше как от тия рани на планините изпълзяват вагонетки като черни капки съсирена кръв, за да изсипят товара си в каросериите на камионите.

— Юджин ми е името.

Лу и Оз едновременно завъртяха глави към предната седалка. Младият негър ги наблюдаваше в огледалото.

— Юджин ми е името — повтори той. — Даймънд май го забравя понявга. Ама е добро момче. Мой приятел.

— Здрасти, Юджин — каза Оз. След него и Лу поздрави шофьора.

— Рядко се срещам с хора. Не ме бива много по приказките. Прощавайте.

— Няма нищо, Юджин — каза Лу. — Трудно е да общуваш с непознати.

— Ние с мис Луиза много се радваме, че идвате. Тя е добра жена. Прибра ме, когато си нямах дом. Късметлии сте, че ви е роднина.

— Е, поне това е добре, защото напоследък нямахме много късмет — каза Лу.

— Тя често приказва за вас. И за вашите. Ще се погрижи за майка ви. Мис Луиза знае как да лекува болните.

Оз погледна Лу със съживена надежда, но тя поклати глава.

Изминаха още няколко километра, после Юджин отби по тесен коловоз, обрасъл с все още спяща трева и ограден от буйни храсталаци. Очевидно най-сетне наближаваха целта. Оз и Лу се спогледаха. По лицата им се бореха вълнение, тревога, страх и надежда.

Тесният път прехвърли едно възвишеше, зави на север и отпред се разкри гледка, изпълнена с простичка красота. Из широката долина под тях се зеленееха просторни ливади, оградени от гъсти смесени гори. След ливадите започваха ниви, слепени като кръпки една до друга, а отвъд тях стърчаха огради за добитък от старо, посивяло дърво, обвити с гирлянди от диви рози. Оградите бяха прилепени към голям дъсчен обор със стръмен покрив от кедрови дъски, скрепени с жлебове една над друга. В двата края имаше големи двойни порти, а над тях отворите на плевнята. Над този портал стърчеше дълга греда със закачена на нея вила. Малко по-настрани на тревата лежаха три крави, а зад следващата ограда пасеше самотен дорест кон. По-нататък Лу зърна кошара с пет-шест овце. После още едно оградено място, където грамадни прасета се валяха с детински възторг из калта. Край обора стояха две мулета, впрегнати в голяма каруца с дървени колела, по чиито железни обръчи играеха слънчеви отблясъци. Наблизо имаше неголяма селска къща.

Наоколо бяха пръснати още дървени постройки и навеси, големи и малки. Една от тях, закътана под няколко клена, изглеждаше построена от дънери, замазани с глина, и сякаш бе хлътнала наполовина в земята. Малките ниви, извити по краищата като кичури коса, се разпростираха настрани от фермата като спици на колело. А зад всичко това се извисяваха Апалачите, в сравнение с които целият обширен имот приличаше на детска играчка.

Ето че Лу най-сетне пристигаше тук, на мястото, за което баща й бе писал през по-голямата част от живота си, ала така и не бе дошъл да го посети отново. Тя дълбоко въздъхна и се облегна назад, докато колата наближаваше къщата, където ги чакаше Луиза Мей Кардинал жената, отгледала баща им.

Вътре в къщата болногледачката разказваше най-подробно за състоянието на Аманда, а Луиза Мей Кардинал слушаше съсредоточено и задаваше конкретни въпроси.

— Щом сме почнали, нека обсъдим попътно и моите потребности — каза накрая сестрата. — Страдам от алергия към цветен прашец и животни, затова се постарайте присъствието им да бъде сведено до минимум. В никакъв случай не бива да допускате животни в къщата. Имам и определени изисквания относно храненето. Ще ви дам списък. Настоявам също така да ми дадете пълна свобода в надзора над децата. Знам, че излиза извън официалните ми задължения, но те очевидно се нуждаят от строга ръка и възнамерявам да им я осигуря. Особено момичето, то е жива напаст. Сигурна съм, че оценявате моята откровеност. А сега, ако обичате, покажете ми къде да се настаня.

— Благодаря, че дойдохте — отговори Луиза Мей Кардинал. — Тук обаче нямаме място за вас.

Високата болногледачка се изпъна в цял ръст, но пак не успя да се изравни със стопанката.

— Моля? — изрече тя възмутено.