Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Луиза прекрачи в стаята, седна до Оз и посочи верижката.

— За какво е това, Оз? — попита тя.

Оз събра верижката в шепа и я огледа съсредоточено, сякаш се мъчеше да разгадае стрелките на часовник.

— Един приятел ми каза, че това ще помогне на мама. Лу не вярва. — Той помълча. — И аз не знам дали вярвам.

Луиза зарови пръсти в косата му.

— Някои казват, че повярваш ли в изцелението, значи си спечелил половината битка. И аз тъй мисля.

За щастие при Оз след кратките мигове на отчаяние почти винаги идваше нова надежда. Той се пресегна и пъхна верижката под леглото на майка си.

— Може би така ще излъчва силата малко по малко. Тя ще оздравее, нали?

Луиза се вгледа в момченцето, после в майка му, която лежеше като вкаменена. Докосна бузата му и този допир на престаряла до съвсем млада кожа сякаш се хареса и на двамата.

— Продължавай да вярваш, Оз. Никога не преставай да вярваш.

Кухненските лавици бяха от ожулени чамови дъски, осеяни с чепове. Подът също. Чамовите дъски тихичко скърцаха при всяка крачка. На стената висяха почернели железни котлета. Оз метеше пода с къса метла, докато Лу пъхаше цепеници в железния търбух на грамадната готварска печка, която заемаше цяла една стена на малката кухня. Гаснещите лъчи на залеза надничаха през прозореца и се прокрадваха през всички пукнатини по стената, а те не бяха малко. На една кука висеше стар газен фенер. В ъгъла имаше шкаф за продукти с вратички от ковано желязо; върху него лежеше връзка стар лук, а до нея бе оставено голямо шише с керосин.

Докато разглеждаше всяко парче дърво, Лу имаше чувството, че оглежда късчета от досегашния си живот, преди да ги хвърли в огъня и да се сбогува с тях. Кухнята беше сумрачна и из въздуха се смесваха еднакво острите миризми на влага и изгоряло дърво. Лу извърна глава към огнището. Отворът бе широк и тя се досети, че преди появата на готварската печка готвенето е ставало там. Стените на огнището се издигаха до тавана и от мазилката между тухлите стърчаха множество железни пирони; по тях висяха инструменти, тенджери и разни други неща, които Лу не познаваше, но виждаше, че са често употребявани. Върху две куки точно в средата на тухлената стена лежеше дълга пушка.

Почукването стресна и двамата. Кой би очаквал гости тъй високо над морското равнище? Лу отвори вратата и зърна насреща си широката усмивка на Даймънд Скинър. Той размахваше връзка дребни костури с такава гордост, сякаш бе открил съкровищата на древни крале. Верният Джеб стоеше до него и душеше със сбръчкана муцуна чудесния мирис на риба.

Луиза се зададе с широка крачка отвън. Челото й блестеше от пот, ръкавиците и обувките й бяха зацапани с пръст. Тя свали ръкавиците и избърса лице с кърпа, която извади от джоба си. Дългата й коса бе прибрана под платнена забрадка, само тук-там стърчаха сребристи кичури.

— Е, Даймънд, по-хубави костури не бях виждала, синко. — Тя потупа Джеб по главата. — Как си, мистър Джеб? Помогна ли на Даймънд да хване тез риби?

Даймънд се ухили тъй широко, че Лу можеше да преброи зъбите му.

— Да, госпожо. Ами Хич Не…

Луиза вдигна пръст и го поправи любезно, но твърдо:

— Юджин.

Даймънд сведе поглед, притеснен от грешката си.

— Да, госпожо, съжалявам. Юджин каза ли, че…

— Че ще донесеш вечерята? Да. И понеже заслугата е твоя, канен си на трапезата. Запознай се с Лу и Оз. Сигурно ще станете добри приятели.

— Вече се запознахме — каза Лу със сдържана неприязън.

Луиза я погледна, после пак се обърна към Даймънд.

— Много добре тогава. С Даймънд сте горе-долу връстници. А и за Оз ще е добре да си има приятел.

— Той има мен — отсече Лу.

— Да, така е — съгласи се Луиза. — Е, Даймънд, ще останеш ли за вечеря?

Момчето обмисли сериозно въпроса.

— Ами за днес нямам други задачи, тъй че оставам.

Даймънд се озърна към Лу, после избърса мръсното си лице и се помъчи да приглади един от безбройните щръкнали кичури. Лу обаче бе обърнала гръб и изобщо не забеляза усилията му.

Масата бе подредена със стъклени чинии и чаши, за които Луиза обясни, че се давали като премия към кутиите овесени ядки „Кристал Уинтър“ и че ги събирала години наред. Чиниите бяха зелени, розови, сини, кехлибарени и червеникави. Ала в момента никой не обръщаше внимание на красотата им. Вилици и ножове се врязваха в храната с енергично тракане. Когато преди малко Луиза изрече молитвата, Лу и Оз се прекръстиха, при което Даймънд и Юджин ги изгледаха любопитно, но не казаха нищо. Джеб лежеше в ъгъла и изглеждаше напълно доволен от своята порция. Седнал в единия край на масата, Юджин дъвчеше съсредоточено. Оз омете чинията толкова бързо, че Лу най-сериозно погледна дали и вилицата не е изчезнала в гърлото му. Луиза сипа на Оз последната пържена риба, остатъка от задушените зеленчуци и още едно парче царевична питка, която според Лу бе по-вкусна от сладкиш.