Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Какво се е случило тогава? — попита Лу, след като видя, че Луиза няма намерение да продължи.

Преди да заговори, Луиза изми поредната чиния и я остави да съхне.

— Майката на Юджин умря млада. Том остави бебето тук, при сестра си, и замина да търси работа в Бристъл, щата Тенеси. Беше миньор, но по някое време взеха да идват много кандидати и най-напред уволниха негрите. Загина при злополука, преди да си вземе детето. Когато лелята на Юджин почина, аз го прибрах. Останалото са само лъжи на хора с омраза в сърцата.

— Юджин знае ли?

— Знае, естествено! Всичко му разказах, когато порасна.

— Тогава защо не кажеш истината на хората?

— Каквото и да им разправяш, хората не желаят да слушат. — Луиза я стрелна с поглед. — Разбра ли ме?

Лу кимна, но не бе сигурна, че е разбрала.

Когато излезе навън, Лу видя Даймънд и Оз край оградата, зад която пасеше кобилата. Щом зърна Лу, Даймънд извади от джоба си късче хартия и кутийка с тютюн, нави цигара, близна я да се залепи, драсна клечка кибрит и запали.

Оз и Лу зяпнаха.

— Още си малък за това — възкликна Лу.

Даймънд пренебрежително махна с ръка и се усмихна доволно.

— А, голям съм вече. Мъж и половина.

— Та ти сигурно си колкото мен, Даймънд.

— Тук, в планината, е съвсем различно.

— Къде живее семейството ти? — попита Лу.

— Тръгнеш ли надолу по пътя, най-напред минаваш край нас.

Даймънд измъкна от джоба си протрита бейзболна топка и я метна. Джеб хукна да я донесе.

— Един човек ми даде тая топка, щото му предсказах бъдещето.

— И какво му предсказа? — попита Лу.

— Че ще даде на някой си Даймънд стара топка за бейзбол.

— Късно става — каза Лу. — Вашите няма ли да се тревожат?

Даймънд загаси цигарата в крачола на гащеризона, пъхна я зад ухото си и отговори:

— Не, нали ти казах, че съм пораснал. Каквото си искам, това правя.

Лу посочи нещо, закачено за гащеризона на Даймънд.

— Какво е това?

Даймънд погледна надолу и се ухили.

— Лява задна лапа от гробищен заек. Голям късмет носи. Абе, вас там в града на нищо ли не ви учат?

— Гробищен заек? — повтори Оз.

— Да, сър. Хванат и убит посред нощ на гробищата. — Той смъкна лапата от връвчицата и я подаде на Оз. — Дръж, малкият. Поискам ли, винаги мога да си намеря друга.

Оз стисна талисмана със страхопочитание.

— Ехааа, много ти благодаря, Даймънд. — Той се загледа как Джеб тича подир топката. — Ама добро куче е тоя Джеб. Всеки път ти носи топката.

Когато Джеб се върна и пусна топката пред стопанина си, Даймънд я взе и я метна на Оз.

— В града сигурно няма много място за хвърляне, ама опитай да я метнеш, малкия.

Оз се втренчи в топката, сякаш за пръв път виждаше такова нещо. После се озърна към Лу.

— Давай, Оз — каза тя. — Можеш.

Оз замахна, ръката му се стрелна като камшик и топката излетя от дланта му като освободена птица, все по-високо и по-високо. Джеб хукна подир нея, ала не можеше да я догони. Изуменият Джеб гледаше като вкаменен. Лу също.

Цигарата падна от ухото на смаяния Даймънд.

— Божичко, къде си се учил да хвърляш така?

Оз нямаше друг отговор освен блажената усмивка на хлапе, което току-що е научило, че може би притежава атлетична дарба. После се завъртя и побегна след топката. Лу и Даймънд мълчаха. След малко топката долетя от небето. В гъстеещия полумрак не различаваха нито Оз, нито Джеб, но чуха как шестте им крака се приближават стремително.

— С какво се забавлявате тук, Даймънд? — попита Лу.

— Обикновено ходим за риба. Хей, къпала ли си се някога в наводнена кариера?

— В Ню Йорк няма кариери. Нещо друго?

— Ами… — Даймънд помълча драматично. — Имаме си и кладенец с привидения.

— Привидения ли? — възкликна Оз, който изникна от мрака, следван от Джеб.

— Къде? — попита Лу.

— Идвайте.

Капитан Даймънд изведе своя пехотен взвод от горичката и пое през полето, обрасло с тъй нежна и равномерно израсла трева, че приличаше на грижливо сресана коса. Насреща им лъхна студен вятър, но те бяха прекалено развълнувани, за да обръщат внимание на дреболии.

— Къде е? — попита Лу, тичайки до Даймънд.

— Шшшт! Наближаваме, тъй че пазете пълно мълчание. Наоколо има призраци.

Продължиха напред. Изведнъж Даймънд викна:

— Залягайте!

Всички се проснаха като препънати.

— Какво има, Даймънд? — попита Оз с треперещ глас.

Даймънд прикри усмивката си.

— А, стори ми се, че чух нещо. С призраците трябва човек да внимава.

Тримата се изправиха.