Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Лу посочи облепените стени.

— Той ли го е направил?

Луиза кимна.

— За книга или вестник беше готов да ходи по петнайсет километра. Препрочиташе ги десетина пъти, после лепеше вестниците и продължаваше да чете. През живота си не съм виждала по-любопитно момче. — Тя се взря в Лу. — Бас държа, че и ти си същата.

— Искам да ти благодаря, че ни прие.

Луиза извърна поглед към вратата.

— И за майка ти е по-добре тук. Постараем ли се дружно, тя ще оздравее.

Лу сведе глава и смутено опипа ръба на нощницата.

— След минутка съм долу — рязко каза тя.

Луиза прие без коментар тази промяна в нейното настроение и тихо затвори вратата зад себе си.

Долу Оз тъкмо довършваше закуската си, когато се появи Лу, облечена като него с избелял гащеризон, ватена риза и високи груби обувки. Единствената светлина в стаята идваше от огнището и фенера, закачен на стената. Лу погледна стария часовник на масивната дъбова греда над огнището, която служеше вместо лавица. Наистина едва минаваше пет. Кой би повярвал, че кравите се събуждат толкова рано?

— Хей, Лу — каза Оз, — трябва да опиташ това мляко. Чудно е.

Луиза погледна Лу и се усмихна.

— Дрехите ти стоят много хубаво. И слава богу. Ако обувките ти са широчки, ще ги запълним с парцали.

— Добре са ми — каза Лу, макар че всъщност бяха тесни и малко й стискаха.

Луиза донесе кофа и чаша. Сложи чашата на масата, зави я с тензух и наля мляко от кофата. По тензуха остана пяна.

— Искаш ли меласа на царевичния хляб? — попита тя. — Много е вкусно. И ще ти държи сито чак до обяд.

— Чудно е — изпъхтя Оз, докато преглъщаше последния залък с остатъка от млякото.

Лу погледна чашата си.

— За какво е тензухът?

— Да отдели разни неща, дето не би искала да ги пиеш — отговори Луиза.

— Искаш да кажеш, че млякото не е пастьоризирано?

Лу зададе въпроса с такъв ужас, че Оз зяпна празната си чаша, сякаш очакваше след секунда да падне мъртъв.

— Какво е това пастизиране? — попита уплашено той. — Ще ме хване ли?

— Млякото е чудесно — каза спокойно Луиза. — Цял живот съм го пила така. И татко ви също.

При тия думи Оз с облекчение се облегна назад и отново си пое дъх. Лу подуши млякото, близна го недоверчиво, после отпи по-голяма глътка.

— Нали ти казах, че е хубаво — обади се Оз. — Бас държа, че онуй пастизиране му разваля вкуса.

— Пастьоризирането — поправи го Лу — носи името на учения Луи Пастьор, който открил начин да се убиват бактериите и млякото да е безопасно за пиене.

— Сигурна съм, че е бил много умен човек — каза Луиза, докато слагаше пред Лу паничка с царевичен хляб и меласа. — Ние обаче изваряваме тензуха и това е напълно достатъчно.

Нещо в думите й подсказа на Лу, че не си струва да спори повече.

Тя опита закуската и щом усети вкуса, ококори очи.

— Откъде купуваш това? — обърна се тя към Луиза.

— Кое?

— Тази храна. Много е вкусна.

— Нали ти казах — обади се самодоволно Оз.

— Не я купувам, скъпа — каза Луиза. — Сама си я правя.

— Как?

— Нали вече ти казах, по-добре е око да види. Ще ти покажа. А най-лесно се учиш, като пробваш сама. Сега побързайте и ще ви запозная с една крава, на която й викаме Бран. Старата Бран си има болежка, но вие с Юджин ще й помогнете.

Без да чака нова покана, Лу набързо излапа закуската, после двамата с Оз се втурнаха към вратата.

— Чакайте, деца — спря ги Луиза. — Първо оставете чиниите в мивката. А и това тук ще ви трябва.

Тя взе един фенер и го запали. Из стаята плъзна мирис на изгорял керосин.

— Наистина ли нямаш електричество в къщата? — попита Лу.

— Знам, че долу в Тремънт го имат. И като спре понякога, се чудят какво да правят. Все едно са забравили как се пали газена лампа. А пък аз имам ли си фенер в ръката, друго не ми трябва.

Оз и Лу отнесоха чиниите в мивката.

— След като разгледате обора, ще ви покажа откъде взимаме вода. Носим я по два пъти дневно. Туй ще е ваша задача.

Лу се обърка.

— Но нали има помпа.

— Тя е само за чиниите и разни дреболии. А водата ни трябва за много неща. За животните, за миене, за точилото, за къпане. Помпата не дава налягане. За да напълниш една по-голяма кофа, ще ти трябва цял ден. — Луиза се усмихна. — Понякога имам чувството, че цял живот само това правим — мъкнем вода и дърва. Докато не навърших десет години, все си мислех, че името ми е Донеси.

Лу пое фенера и тръгна към вратата, но пак спря.

— Ами… в кой обор са кравите?

— Не е ли по-добре да ви покажа?