Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Но ни дават храна, когато трябва.

Двамата се обърнаха и видяха зад себе си Луиза с пълна кофа зърно за пилетата. Въпреки хладното утро челото й вече бе влажно от пот. Луиза вдигна празната кофа и я подаде на Лу.

— Падне ли сняг, няма слизане от планината. Трябва да имаме запаси.

Пет-шест секунди Лу и Луиза се гледаха мълчаливо, докато шумът на идваща кола ги накара да се озърнат към къщата.

Пъхтейки с цялата мощ на своите четирийсет и седем конски сили, по пътя се задаваше открит олдсмобил със сгъваема задна седалка. Черната боя на колата беше олющена и на места разкриваше ръждиви петна, калниците бяха очукани, гумите протрити до нишка, а гюрукът бе свален в студеното утро. Не автомобил, а истинска развалина.

Шофьорът спря колата и слезе. Беше висок и строен, тялото му изглеждаше едновременно крехко и надарено с изключителна сила. Когато свали шапката си, косата му се оказа тъмна и права, изящно пригладена около главата. Правилни очертания на носа и челюстта, приятни бледосини очи и изобилие от весели бръчици около устните — такова лице би накарало човек да се усмихне дори и в най-тежък ден. На възраст изглеждаше малко под четирийсет. Беше облечен със сив костюм и черна жилетка, пред която провисваше верижката на сребърен часовник. Панталоните бяха омачкани на коленете, а обувките отдавна не претендираха за блясък. Човекът направи няколко крачки към тях, спря, върна се при колата и извади издута ожулена чанта.

Разсеян, помисли си Лу, докато го наблюдаваше. Чудеше се какво ли прозвище ще им представи непознатият след Хич Не и Даймънд.

— Кой е този? — попита Оз.

Луиза изрече на висок глас:

— Лу, Оз, това е Котън Лонгфелоу, най-добрият адвокат по тия места.

Мъжът се усмихна и протегна ръка на Луиза.

— Е, тъй като адвокатите по нашия край се броят на пръсти, не го смятам за кой знае каква заслуга, Луиза.

В гласа му Лу долови уникална смесица от провлачения южняшки говор и плавния ритъм, характерен за Нова Англия. Не можеше да определи откъде е родом, макар че обикновено се справяше доста добре с това. Котън Лонгфелоу! Божичко, права беше да очаква някакво шантаво име.

Котън остави чантата и най-сериозно се ръкува с децата, но в очите му играеха весели пламъчета.

— За мен е чест да се запознаем. Всъщност Луиза толкова много ми е разправяла за вас, че сякаш ви познавам от много време. Отдавна чаках да се срещнем. И искрено съжалявам, че това трябваше да стане при сегашните обстоятелства.

Последните думи бяха изречени тъй сърдечно, че дори Лу не успя да открие в тях и следа от лицемерие.

— Ние с Котън имаме да си поговорим — каза Луиза. — След като нахраните прасетата, помогнете на Юджин да изведе добитъка и да свали сено. После ще довършите събирането на яйцата.

Докато Луиза и Котън се отдалечаваха, Оз взе кофата и припна за още помия. Но Лу гледаше подир двамата и явно не мислеше за прасетата. Чудеше се що за човек е този Котън Лонгфелоу, който говори със странен акцент и явно знае много за тях. Накрая тя изгледа презрително едно двестакилограмово прасе, което щеше да ги спаси от глад през зимата, и бавно пое след брат си. Планинските склонове сякаш започваха да я пристискат от всички страни.

Котън и Луиза влязоха в къщата през задната врата. Докато вървяха по коридора, Котън внезапно спря и хвърли поглед през открехнатата врата към стаята, където лежеше Аманда.

— Какво казват докторите? — попита той.

— Пси… психическа травма — бавно изговори Луиза непознатите думи. — Тъй рече болногледачката.

Влязоха в кухнята и седнаха на тежки столове от дъбово дърво, излъскано през годините почти като стъкло. Котън извади от чантата няколко документа и измъкна от джоба си очила с телени рамки. След като ги надяна, той огледа внимателно документите, после се облегна назад, готов да подхване разговора. Луиза му наля чаша кафе от цикория. Той отпи глътка и се усмихна.

— Това чудо може и мъртвец да вдигне от гроба.

След като наля и на себе си, Луиза каза:

— Е, какво узна от онези хора?

— Внукът ти не е оставил завещание, Луиза. Не че има кой знае какво значение, защото и пари не е оставил.

Луиза трепна от изненада.

— При толкоз много хубави книги, дето ги е написал?

Котън кимна замислено.

— Колкото и да бяха прекрасни, книгите не се продаваха много добре. Трябвало е да поема и други ангажименти, за да свърже двата края. Освен това след раждането си Оз имал проблеми със здравето. Доста пари са хвърлили по лекари. А и Ню Йорк не е от най-евтините градове.