Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Луиза още веднъж се вгледа с присвити очи към мястото, откъдето бе долетял грохотът, после всички отново се хванаха на работа.

За вечеря имаше пълни чинии с горещ фасул, смесен с царевичен хляб, мазнина и мляко, а за пиене — леденостудена изворна вода. Нощта бе мразовита, вятърът налиташе със свиреп вой срещу старата къща, но стените и покривът удържаха на напора. Пламтящите въглища в огнището загряваха кухнята, а фенерът излъчваше мека, приятна светлина. Оз беше толкова уморен, че едва не задряма над своята небесносиня стъклена чиния.

След вечеря Юджин отиде в обора, а Оз се просна пред камината и от пръв поглед личеше, че телцето му е изтощено до краен предел. Лу седна до него, сложи главата му в скута си и го погали по косата. Луиза надяна стари очила с телена рамка и се зае да кърпи риза под светлината на огъня. След малко тя спря и седна до децата.

— Просто е уморен — каза Лу. — Не е свикнал с толкова работа.

— Не съм виждала някое момче да свикне с нея — отвърна Луиза и също погали Оз по косата. Главата на момчето сякаш сама привличаше ласките. Може би за добро. — Чудесна работа вършиш, Оз. Наистина. Справяш се по-добре от мен, когато бях на твоята възраст. А пък аз не бях дошла от голям град. Трудно ти е, нали?

Вратата се отвори и отвън нахлу вятър. Юджин изглеждаше разтревожен.

— Теленцето е на път.

В обора кравата Пюрти лежеше на една страна в широкото родилно отделение и се въртеше от болка. Юджин коленичи и я притисна надолу, а Луиза мина отзад и започна да бърка с пръсти, дирейки хлъзгавата обвивка на раждащото се теле. Борбата не беше лесна, телето сякаш не искаше да излезе на бял свят. Но Юджин и Луиза най-сетне го извлякоха — лъскава маса от преплетени крайници и главичка с плътно затворени очи. Изтече много кръв, а на Лу и Оз едва не им призля, когато Пюрти изяде свалената обвивка, но Луиза обясни, че това е съвсем нормално. После Пюрти почна да лиже телето и спря едва когато козината му щръкна навсякъде. С помощта на Юджин новороденото се изправи непохватно на дългите си крачета, докато Луиза подготвяше Пюрти за следващата стъпка, която телето прие като най-естественото нещо в света — първото засукване. После Юджин остана при кравата и нейната рожба, а Луиза и децата се върнаха в къщата.

Лу и Оз бяха едновременно развълнувани и изтощени. Старинният часовник показваше, че наближава полунощ.

— Никога не бях виждал крава да ражда — каза Оз.

— Ти изобщо не си виждал раждане досега — каза сестра му.

Оз се замисли.

— Не е вярно, виждал съм. Нали и аз съм бил там, когато мама ме е родила.

— Това не се брои — отсече Лу.

— А трябва — възрази Оз. — Било е много трудно. Мама ми каза.

Луиза хвърли в огнището още една буца въглища, избута я навътре с ръжена и пак седна да кърпи. Възлестите й ръце, нашарени с тъмни вени, се движеха бавно, но точно.

— Отивайте да си лягате — каза тя.

— Първо отивам да видя мама — каза Оз. — Да й разкажа за кравата. — Той погледна Лу. — За втори път .

Момчето излезе. Сестра му продължаваше да седи на топло край огъня.

— Лу, иди и ти да я видиш — каза Луиза.

Лу се взираше в дълбините на жаравата.

— Оз е твърде малък, за да разбере, но аз знам.

Луиза остави ризата настрани.

— Какво знаеш?

— Лекарите в Ню Йорк казаха, че шансовете на мама да се събуди намаляват с всеки изминал ден. А вече мина много време.

— Но не бива да губиш надежда, Лу.

Лу се завъртя към старицата.

— И ти не разбираш, Луиза. Татко ни напусна. Видях го как умира. Може би… — Лу преглътна мъчително — Може би донякъде и аз съм виновна за смъртта му. — Тя разтърка очи, после гневно стисна юмруци. — А за нея няма надежда да оздравее. Чух докторите. Чух какво си говорят възрастните, макар че се мъчеха да го скрият от мен. Сякаш не е моя работа! Позволиха ни да я приберем у дома, защото вече нямаше какво да направят за нея. — Тя помълча, въздъхна дълбоко и постепенно се успокои. — А ти просто не познаваш Оз. Той така се надява, че почва да прави всякакви щуротии. И после… — Гласът на Лу изтъня и тя наведе глава. — Лека нощ.

Луиза можеше само да гледа как момичето се отдалечава в меката светлина на фенера и трепкащите отблясъци от огнището. Когато стъпките заглъхнаха, тя отново взе ръкоделието, но иглата не помръдна. Юджин влезе и отиде да си легне, а старицата продължаваше да седи край догарящия огън, унесена в мисли, по-мрачни и тежки от планините навън.

Най-сетне обаче Луиза стана и тръгна към стаята си, където извади от нощното си шкафче неголяма връзка писма. Изкачи се до стаята на Лу и завари момичето будно до прозореца.