Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Всички деца впериха в новодошлите недружелюбни погледи, или поне така се стори на Лу.

Едно момче пристъпи напред. Лу го разпозна — беше същото, което видя да виси на трактора през първия ден. Синът на Джордж Дейвис, онзи смахнат човек, който ги заплаши с пушка в гората. Лу се зачуди дали и синовете му не са побъркани.

— Какво ви става бе, не можете ли да вървите сами, та трябва Хич Не да ви кара дотук? — попита момчето.

— Името му е Юджин — заяви Лу право в очите на момчето. После попита: — Може ли някой да ми каже къде са стаите на втори и шести клас?

— Ами да — отвърна същото момче и посочи с ръка. — И двете са ей там.

Лу и Оз се завъртяха и зърнаха килнатия дъсчен нужник зад училището.

— Щото на вас, янките, това ви се полага — добави момчето със злобна усмивка.

От тия думи планинските деца избухнаха в смях и Оз нервно пристъпи по-близо до сестра си.

Лу огледа нужника, после пак се обърна към момчето.

— Как се казваш? — попита тя.

— Били Дейвис — гордо отвърна то.

— Винаги ли си толкова духовит, Били Дейвис?

Били се навъси.

— Туй пък какво означава? С обидни думи ли ме наричаш, момиче?

— А ти не го ли направи преди малко?

— Казах чистата истина. Янки сте се родили, янки ще си умрете. И да живеете тук, все сте си същите.

Тълпата от бунтовници изрази на висок глас пълното си съгласие с този възглед и Лу и Оз се озоваха във вражеско обкръжение. Спаси ги единствено дрънченето на школския звънец, при което всички деца се втурнаха към вратата. Лу и Оз се спогледаха, сетне тръгнаха подир тълпата.

— Мисля, че не ни харесват, Лу — каза Оз.

— Аз пък мисля, че пет пари не давам за тях — отвърна сестра му.

Както откриха след малко, училището разполагаше с една-единствена стая, използвана за всички класове от първи до седми, като учениците бяха разделени на групички по възраст. Учителката също бе само една. Казваше се Естел Маккой и получаваше заплата от осемстотин долара на учебна година. Занимаваше се с тази професия вече трийсет и девет години, което обясняваше защо косата й е по-скоро бяла, отколкото кестенява.

На три от стените висяха големи черни дъски. В единия ъгъл имаше тумбеста печка с дълги кюнци, излизащи през тавана. А в другия ъгъл, сякаш съвсем не на място сред тази простичка обстановка, се издигаше изящно изработен шкаф с извит горен край. През стъклените вратички Лу видя вътре много книги. На стената до шкафа висеше парче картон с надпис „Библиотека“.

Естел Маккой застана пред тях. Имаше бузи като червени ябълки, широка усмивка и топчеста фигура, обгърната от пъстра рокля на цветя.

— Днес имам приятна изненада за всички. Искам да ви представя двама нови ученици: Луиза Мей Кардинал и нейния брат Оз. Луиза Мей и Оскар, станете, ако обичате.

Свикнал да се прекланя пред всяка проява на властност, Оз тутакси скочи на крака. Той обаче гледаше право надолу и пристъпваше от крак на крак, сякаш ужасно му се пишкаше.

Лу остана седнала.

— Луиза Мей — повтори Естел Маккой, — стани да те видят, скъпа.

— Името ми е Лу.

Усмивката на Естел Маккой леко помръкна.

— Да… Баща им беше много известен писател на име Джак Кардинал.

В този момент Били Дейвис се обади на висок глас:

— Дето е умрял ли? Викат, че бил умрял.

Лу го изгледа свирепо, а той й отвърна с гримаса. Учителката съвсем се обърка.

— Били, моля те. И тъй… както казах, той беше известен и някога учеше в моя клас. Надявам се, че съм дала скромен принос за развитието му като писател. Казват, че ранните години са най-важни. Впрочем знаете ли, че във Вашингтон мистър Кардинал е подарил своя книга с автограф дори на президента на Съединените щати?

Лу се озърна из стаята и усети, че това не означава нищо за тия планински деца. Всъщност тук едва ли беше благоразумно да се споменава столицата на янките. Не изпитваше гняв, че тия деца не се прекланят пред бащиното й творчество; по-скоро ги съжаляваше за невежеството.

Естел Маккой явно не бе очаквала да настане студено мълчание.

— Ами… добре дошли, Луиза Мей и Оскар. Сигурна съм, че не ще посрамите своя баща тук, в неговата… алма матер.

Този път Лу се изправи, докато Оз побърза да си седне с наведена глава и стиснати очи. Личеше, че го е страх от онова, което се готви да предприеме сестра му. Знаеше много добре, че Лу не си поплюва. Или те гръмва с двете цеви право в лицето, или те оставя да доживееш до вечерта. Рядко имаше средно положение. И все пак тя изрече само: