Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Оставих ти торбичката в стаята — каза той.

Лу седна на стъпалата и подпря брадичка върху коленете си.

— Аз съм добре, Лу. — Оз стана, завъртя се като пумпал и едва не падна от верандата. — Виждаш ли, нищо ми няма.

— И слава богу, инак наистина щях да му дам да се разбере.

Оз огледа внимателно пукнатата й устна.

— Много ли те боли?

— Нищо не усещам. Мене ако питаш, тия планински момчета може и да разбират от оран и доене на крави, ама в боя хич ги няма.

Двамата вдигнаха глави, когато пред къщата спря колата на Котън. Адвокатът излезе с книга под мишница.

— Чух за днешното ви приключение в училище — каза той, докато се приближаваше.

— Много бързо — изненада се Лу. Котън седна на стъпалата до тях.

— По тия места ако някой ступа някого, хората дават мило и драго да научат подробности.

— Не беше кой знае какъв бой — заяви гордо Лу. — Били Дейвис само се свиваше и хленчеше като бебе.

— Спука устната на Лу, ама нея изобщо не я боли — добави Оз.

— Наричаха ни янки, все едно че е някаква заразна болест — каза Лу.

— Е, ако от това ще ви стане малко по-леко, и аз съм янки. От Бостън. И хората ме приеха. Поне част от тях.

Очите на Лу се разшириха. Изведнъж бе проумяла и се питаше как не й е хрумнало досега.

— От Бостън? Лонгфелоу. Да не би…

— Хенри Удсуърт Лонгфелоу е бил прадядо на дядо ми. Мисля, че така е най-лесно за обяснение.

— Хенри Удсуърт Лонгфелоу. Божичко!

— Да бе! — възкликна и Оз, макар че нямаше ни най-малка представа за кого говорят.

— Самата истина. Още от малък исках да стана писател.

— А защо не си станал? — попита Лу.

Котън се усмихна.

— Макар че умея по-добре от мнозина други да оценя вдъхновеното, майсторско писане, седна ли пред белия лист, нищо не се получава. Може би затова пристигнах тук, след като завърших право. Колкото се може по-далеч от Бостън и Лонгфелоу. Не съм особено добър адвокат, но се справям. И така имам време да чета онези, които наистина пишат добре. — Той се изкашля и започна да рецитира с напевен глас:

Лу веднага подхвана стихотворението:

Котън се изненада.

— Знаеш Лонгфелоу наизуст?

— Той беше един от любимите поети на татко.

Котън повдигна книгата, която носеше.

— А това е един от моите любими автори.

Лу погледна корицата.

— Това е най-първата книга на татко.

— Чела ли си я?

— Татко ми е чел откъси. Една майка губи единствения си син и мисли, че е сама на света. Много тъжна история.

— Но е и разказ за изцелението, Лу. За човешката взаимопомощ. — Котън помълча. — Ще я прочета на майка ти.

— Татко вече й е прочел всичките си книги — отвърна студено момичето.

Котън осъзна каква грешка бе допуснал.

— Лу, не се опитвам да заместя баща ти.

Тя стана.

— Той беше истински писател. Не му трябваше да цитира други хора.

Котън също се изправи.

— Сигурен съм, че ако беше тук, баща ти би казал, че няма нищо срамно в това да повтаряш чуждите думи. Всъщност цитирането е проява на уважение. А аз изпитвам най-дълбоко уважение към дарбата на баща ви.

— Мислиш ли, че това може да й помогне? — обади се Оз. — Четенето, искам да кажа.

— Щом имаш време за губене — отсече презрително Лу и се отдалечи.

— Аз съм съгласен да й четеш — каза Оз.

Котън стисна ръката на момчето.

— Много ти благодаря за разрешението, Оз. Ще се постарая.

— Идвай, Оз, чака ни работа — подвикна Лу.

Оз изтича след нея. Котън сведе очи към книгата, после влезе в къщата. Завари Луиза в кухнята.

— Да четеш ли си дошъл? — попита тя.

— Поне така си мислех, но Лу ми даде да разбера, че не желае да чета от книгите на баща й. И може би има право.

Луиза надникна през прозореца и видя Лу и Оз да изчезват в обора.

— Е, знаеш ли какво ще ти кажа? Запазила съм много писма, дето Джак ми ги пращаше години наред. Най-много харесвам онези от колежа. По онуй време той си падаше по големите думи. И до днес не разбирам всичко, но писмата са много хубави. Защо не вземеш да й ги прочетеш? Разбираш ли, Котън, според мен не е важно какво й четем. Най-доброто ще е да отделяме повече време за нея, да покажем на Аманда, че не губим надежда.

Котън се усмихна.

— Ти си мъдра жена, Луиза. Смятам, че това е чудесна идея.

Лу внесе кофата с въглища и напълни сандъка до огнището. После се прокрадна към коридора и наостри уши. Откъм другия край неясно долиташе монотонен глас. Тя се върна навън през кухнята, погледна колата на Котън и накрая любопитството надделя. Лу изтича покрай ъгъла и спря под прозореца на майка си. Прозорецът беше отворен, но прекалено висок, за да надникне. Тя се надигна на пръсти, ала и това не помогна.