Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Навън студът пронизваше до кости и Лу се зарадва, че е с дебелата риза, но все пак пъхна голите си китки под мишниците. Вдигнала високо фенера, Луиза ги поведе напред. Минаха покрай кокошарника, заобиколиха оградите и стигнаха до обора — голяма островърха постройка с широка двойна порта. Двете крила бяха отворени и в дъното блестеше самотна светлинка. Отвътре Лу дочу пръхтене и тихо мучене, тупане на неспокойни копита. Откъм кокошарника пък долиташе плясък на криле. Учуди се, че на места небето е по-тъмно, после тя осъзна, че тия черни петна са Апалачите.

Никога не бе виждала такава нощ. Нямаше нито улични лампи, нито грейнали прозорци, фарове или каквото и да било осветление, осигурено от акумулатори или електричество. Единствената светлина идваше от няколко звезди в небето, газения фенер на Луиза и другия, който Юджин бе отнесъл в обора. Мракът обаче изобщо не плашеше Лу. Напротив, чувстваше се удивително спокойна, докато крачеше след високия силует на прабаба си. Оз вървеше плътно до нея и Лу долавяше, че никак не му е леко. Останеше ли му мъничко време, брат й бе в състояние да си измисли невъобразими ужаси, кажи-речи, навсякъде.

Оборът дъхтеше на сено, влажна земя, едри животни и топъл тор. Подът бе от утъпкана пръст, поръсена със слама. По стените висяха оглавници и хамути, някои напукани и протрити, други добре смазани и гъвкави. Няколко ритли и оси на каруци бяха натрупани едни върху други. До плевника се стигаше по дървена стълба със счупено второ стъпало. Той заемаше почти целия горен етаж и беше препълнен със сено и балирана слама. По средата стърчаха тополови греди и Лу предположи, че те крепят покрива. Отстрани и отзад имаше малки пристройки. Те бяха разделени с прегради и в разните отделения бяха настанени мулетата, кобилата, прасетата и овцете. Лу видя как над топлите ноздри на животните се вдигат облачета пара.

В едно от отделенията седеше Юджин — на трикрако столче, което едва се виждаше под масивната му фигура. До него се възправяше бяла крава на черни петна. Бе заровила глава в яслите, а опашката й се люшкаше напред-назад.

Луиза ги остави при Юджин и се върна в къщата. Когато кравата от съседното отделение се блъсна в преградата и измуча, Оз пристъпи по-близо до Лу. Юджин вдигна глава към тях.

— Горката Бран има млечна треска. Ще трябва да й помогнем — каза той, после посочи една стара автомобилна помпа в ъгъла на отделението. — Подайте ми оназ помпа, мис Лу.

Лу му я подаде и Юджин притисна плътно маркуча към една от бозките на Бран.

— Хайде сега, помпайте.

Оз започна да помпа, докато Юджин прехвърляше маркуча от бозка на бозка и разтриваше вимето, издуто като футболна топка.

— Браво, мойто момиче, досега никога не си задържала млякото — говореше тихичко Юджин. — Ще се погрижим за теб. Добре, стига толкоз — обърна се той към Оз, който спря да помпа, отдръпна се назад и зачака.

Юджин остави помпата настрани и кимна на Лу да заеме мястото му на столчето. След това насочи ръцете й към вимето на Бран и показа как да хване бозките и да ги разтрива лекичко, за да улесни изтичането на млякото.

— След като я отпушихме, трябва да изцедим всичко до капка. Дърпайте здраво, мис Лу, старата Бран няма нищо против. Трябва да й изкараме млякото. Иначе много ще я боли.

Отначало Лу задърпа плахо, после постепенно налучка ритъма. Ръцете й заработиха пъргаво и всички чуха как от вимето изскача въздух. Появиха се малки облачета пара.

Оз пристъпи напред.

— Може ли да опитам и аз?

Лу стана и Юджин настани Оз на нейно място. Скоро момчето задърпа не по-зле от сестра си и най-сетне на бозките се появиха капки мляко.

— Добре се справяте, мистър Оз. Да не би и в града да сте доили крави?

Тримата се разсмяха на шегата.

Три часа по-късно Лу и Оз не се смееха. Бяха издоили другите две крави — Луиза им бе казала, че едната чака теленце, — което им отне по половин час за всяка; след това пренесоха от извора до къщата четири големи кофи вода и още четири за добитъка. Сетне ходиха два пъти за дърва и три пъти за въглища, за да попълнят запасите от горива. Сега трябваше да хранят прасетата, а списъкът от задачи сякаш продължаваше да расте.

Оз се напъна да вдигне кофата и Юджин му помогна да я прехвърли през оградата. Лу пусна своята и се отдръпна.

— Не мога да повярвам, че се налага да храним прасета — каза тя.

— Ама как лапат само — добави Оз, гледайки как животните се нахвърлят върху помията.

— Отвратителни са — каза Лу, докато бършеше ръце в гащеризона си.