Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Малкото ми братче израсна и се превърна в голям мъж с още по-големи ръце. През един прекрасен есенен ден Оз Кардинал спечели в Ню Йорк Световната купа с отбора на „Янките“. Сега е учител при нас и се слави с умението си да разбужда дързост у най-плахите деца. А неговият внук наследи безсмъртното плюшено мече. Понякога си мечтая само за едно — пак да прегърна онова малко момче, да плъзна пръсти в косата му и да го утеша. Моят Страхлив лъв. Но децата порастват. И моето скъпо братче се превърна в чудесен мъж. За гордост на по-голямата си сестра.

Юджин получи своя собствена ферма, задоми се и все още живее наблизо. До ден-днешен той остава сред най-добрите ми приятели на този свят. А след онези отдавнашни негови показания пред съда не съм чувала повече някой да го нарича Хич Не.

А аз? Също като баща ни напуснах планината. Но за разлика от Джак Кардинал се завърнах. Омъжих се и създадох семейство тук, в дома, построен върху земята, която ни остави Луиза Мей. Днес собствените ми внуци идват всяко лято на гости. Разказвам им как съм израснала тук. Разказвам за Луиза Мей, за Котън и за скъпия си приятел Даймънд Скинър. За всички, които се докоснаха до живота ни. Правя го, защото вярвам, че е важно да знаят подобни неща за рода си.

През годините четох много и накрая сама започнах да пиша книга. Толкова ми хареса, че написах още четиринайсет. Разказвах за радости и вълшебства. За болки и страхове. За оцеляване и победи. За земята и нейните хора. Също като баща ми. И макар че не спечелих толкова много награди, книгите ми се продават мъничко по-добре.

Както е писал баща ми, несгодите в този живот могат да подложат на изпитание човешката храброст, надежда и воля. Но както отдавна узнах от планините на Вирджиния, докато не е загубил вяра, човек просто не може да бъде истински сам.

Тук е моето място. Намирам утеха в мисълта, че ще умра върху тия високи скали. И краят съвсем не ме плаши. Бихте разбрали моя ентусиазъм, ако видите колко красива гледка се разкрива оттук.

Историята в този роман е измислена, но не и обстановката, където съм променил само названията на местата. Бил съм в тия планини и имах щастието да израсна с две жени, за които скалистите възвишения отдавна бяха роден дом. Баба ми по майчина линия Кора Роуз живя с нашето семейство в Ричмънд през последните десет години от своя живот, но предишните й шест десетилетия бяха преминали сред една планина в Югозападна Вирджиния. От нея узнах за ония места и живота по тях.

Майка ми, най-малката от общо десет братя и сестри, бе прекарала в планината първите си седемнайсет години и навремето ми разказа множество увлекателни истории от своята младост. Без съмнение за нея не биха били изненада както бедите, така и приключенията, преживени от героите в този роман.

В добавка към историите, които бях чувал като дете, посветих много време на разговори с майка си, докато подготвях тази книга, и в много отношения това бе истинско откровение за мен. Достигнем ли веднъж зряла възраст, ние обикновено си въобразяваме, че знаем всичко за своите родители и останалите роднини. Но ако човек отдели време да поразпита и наистина да изслуша отговорите, може изведнъж да открие, че има още какво да узнае за тия тъй близки хора. Донякъде този роман представлява предание за местата и обстоятелствата, сред които е израснала моята майка. Днес изкуството на преданията умира и това е печално, защото те изразяват дълбока почит към ония, които са живели преди нас. И което е също тъй важно, съхраняват техните спомени, защото отидат ли си тези хора, познанията им изчезват завинаги. За жалост в днешни времена сякаш всички гледат единствено напред, като че в миналото не виждаме нищо достойно за вниманието ни. Бъдещето е винаги свежо и вълнуващо, то ни привлича със сила, която миналото просто не притежава. И все пак може би ако просто хвърлим поглед назад, ще „открием“ най-голямото си богатство като човешки същества.

Макар че станах известен с трилърите си, винаги са ме привличали истории от миналото на родната ми Вирджиния и разкази за хора, живеещи по места, които безмилостно ограничават техните амбиции, но за сметка на това ги даряват с богатство от знания и опит, каквото малцина постигат. По ирония на писателската си съдба през последните двайсетина години аз неуморно издирвах сюжети, а изобщо не виждах какво богатство разкрива собственият ми род. Но макар че навярно този роман идва по-късно, отколкото трябваше, писането му бе едно от най-благодатните събития в моя живот.