Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

— Да.

— Без нейно знание и разрешение?

— Е, не знам дали…

— Имахте ли нейното разрешение, мистър Уилър? — прекъсна го Котън.

— Не.

— Открихте ли находище на природен газ?

— Да.

— А вашата компания силно се интересуваше от подобно находище, нали?

— Е, в последно време природният газ започва да става все по-ценен като гориво за отопление. Досега използвахме изкуствено създаден газ, наричан още градски газ. Получава се при нагряването на каменни въглища. Но градският газ не дава големи печалби. А сега разполагаме с безшевни стоманени тръби, които ни позволяват да изграждаме далечни газопроводи. Да, бяхме силно заинтересувани.

— Природният газ е взривоопасен, нали?

— Ако се използва както трябва…

— Да или не?

— Да, взривоопасен е.

— Какво точно извършихте в онази мина?

— Чрез проби и измервания открихме находище на природен газ, по всяка вероятност огромно, и то близо до повърхността, по-точно на двеста метра навътре в мината. Въглищата, нефтът и газът често се намират заедно, тъй като са резултат от еднакви природни процеси. Като по-лек газът винаги е най-отгоре. Сондирахме и открихме находището.

— Газът излезе ли в мината?

— Да.

— На коя дата открихте газовото находище?

Когато Уилър съобщи датата, Котън изрече високо и ясно към заседателите:

— Една седмица преди смъртта на Джими Скинър! Би ли могъл някой да усети миризмата на газ?

— Не, в естественото си състояние газът няма цвят или мирис. При обработката компаниите прибавят към него характерна миризма, за да може при изтичане хората да го усетят, преди да се задушат.

— Или преди нещо да го възпламени?

— Точно така.

— Какво ще стане, ако някой взриви динамитен заряд в шахта, пълна с природен газ?

— Газът ще избухне — отговори Уилър с такава физиономия, сякаш в момента би искал някой да взриви самия него.

Котън се завъртя към съдебните заседатели.

— Вероятно Юджин е имал огромен късмет, за да не влезе по-навътре, до отвора, откъдето е изтичал газ. И още по-голям късмет, че не е драснал кибрит, за да запали фитила. Но при експлозията на динамита злото е било неминуемо. — Той се обърна отново към Уилър. — Какво ще кажете за една такава експлозия? Дали ще е толкова мощна, че да причини смъртта на Джими Скинър по начина, който ни описа доктор Барне?

— Да — призна Уилър.

Котън опря длани върху парапета на свидетелското място и се наведе напред.

— Не ви ли хрумна да сложите надписи, да предупредите хората, че вътре има природен газ?

— Не знаех, че ще използват динамит! Не знаех, че тази стара мина служи за каквото и да било.

И Уилър като че хвърли гневен поглед към Джордж Дейвис или поне така си помисли Котън, но не беше напълно сигурен.

— Но ако някой влезе вътре, може да се задуши от природния газ. Не би ли трябвало да предупредите хората?

Уилър заговори бързо:

— Сводът на онази шахта е много висок, освен това донякъде има естествена вентилация и през самата скала, тъй че концентрацията на взривоопасен метан не е особено голяма. А и ние възнамерявахме да запушим сондажа, само трябваше да изчакаме необходимото оборудване. Не искахме никой да пострада. Това е истината.

— Всъщност не можехте да сложите предупредителни надписи, защото бяхте там незаконно. Така ли е?

— Аз само изпълнявах заповеди.

— Много се постарахте да скриете факта, че работите в онази мина, нали?

— Е, обикновено работехме нощем. На излизане прибирахме и техниката, която използвахме.

— За да не узнае никой, че сте били там?

— Да.

— Защото „Съдърн Вали“ се надяваше да купи фермата на мис Кардинал за много по-малко пари, ако тя не знае, че под нея има океан от природен газ, така ли?

— Възразявам! — обади се Гуд.

Котън не му обърна внимание.

— Мистър Уилър, вие знаехте, че Джими Скинър загина при експлозия в мината. И несъмнено ви е било ясно, че това има връзка с газовото находище. Защо не разкрихте истината по своя воля?

Уилър нервно опипваше шапката си.

— Наредиха ми да не го правя.

— И кой ви нареди?

— Мистър Хю Милър, вицепрезидент на компанията.

Всички в залата се завъртяха към Милър. Котън също гледаше него, докато задаваше следващия въпрос.

— Имате ли деца, мистър Уилър?

Уилър леко се изненада, но отговори:

— Три.

— Добре ли са и трите? Здрави ли са?

Уилър сведе поглед към скута си, преди да отговори:

— Да.

— Вие сте щастлив човек.

Гуд бе застанал пред съдебните заседатели за своята заключителна реч.