Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Котън посочи към Лу.

— Бащата на това момиче написа чудесни разкази за нашия край, за земята и нейните хора. Със словото си Джак Кардинал даде на тия места вечен живот. Също като планините. Той имаше от кого да се учи, защото Луиза Мей Кардинал живя така, както би трябвало да живеем всички. В един или друг момент тя помогна на мнозина от вас, без да поиска нищо в замяна. — Котън се обърна към Буфърд Роуз и другите фермери, които го гледаха втренчено. — И вие също й помогнахте в тежък час. Знаете, че тя никога не би продала земята си, защото тази земя й е също толкова скъпа, колкото и нейните внуци, очакващи да видят какво ще им донесе бъдещето. Не бива да позволите на „Съдърн Вали“ да й отнеме най-ценното. Всички вие от планината имате само две неща: земята и себе си. Нищо друго. Може и да не е много за пришълците, идващи тук само за да унищожават скали и дървета. Но бъдете уверени, то е всичко за хората, нарекли тази планина свой дом.

Котън се изправи в цял ръст пред заседателската ложа и макар да говореше все тъй отмерено и спокойно, сякаш съдебната зала не стигаше, за да побере думите му.

— Скъпи хора, не ви трябва да сте специалисти по право, за да вземете вярното решение в този случай. Нужно е само сърце. Нека Луиза Мей Кардинал да запази земята си.

Лу гледаше през прозореца на спалнята към ливадите и нивите, преминаващи плавно в предпланини, а сетне в планински склонове, където само вечнозелените дървета не бяха захвърлили листата си. Голите клони също таяха своеобразна прелест, макар че сега й напомняха надгробни камъни на хиляди мъртви, оставили подир себе си само скръб и мизерия.

— Трябвало е да се завърнеш, татко — каза тя на планините, които баща й бе обезсмъртил с думи само за да ги избягва през целия си живот.

След като съдебните заседатели се оттеглиха на съвещание, Юджин я бе откарал обратно с колата. Не й се искаше да присъства при произнасянето на присъдата. Котън бе обещал, че ще дойде да каже какво е станало. Според него съвещанието нямаше да трае дълго. Не каза дали смята това за добър или лош знак, но не изглеждаше обнадежден. Сега Лу можеше само да чака. А това бе трудно, защото още утре всичко около нея можеше да изчезне заради решението на групичка непознати. Е, поне един от тях не беше непознат; по-скоро би трябвало да го нарече смъртен враг.

Лу плъзна пръсти по инициалите на баща си върху писалището. Болеше я, че е пожертвала писмата на майка си заради едно чудо, което така и не се сбъдна. Тя слезе долу и спря пред стаята на Луиза. През отворената врата видя старото легло, малкото шкафче, легена и каната върху него. Стаята беше малка и скромна, също като целия живот на старицата. Лу закри лицето си с длани. Не беше справедливо. Залитайки, тя се отправи към кухнята да приготви обяда.

Докато вадеше тенджера, Лу чу зад себе си шум и се обърна. Беше Оз. Тя избърса очи, защото искаше да е силна заради него. Ала когато зърна лицето му, Лу осъзна, че е излишно да се тревожи за брат си. Той изглеждаше обладан от някаква тайнствена сила. За пръв път го виждаше тъй особен. Без да каже нито дума, Оз протегна ръка и поведе сестра си по коридора.

Съдебните заседатели влязоха в залата един по един — дванайсет мъже от града и планината, за които Котън от все сърце се надяваше, че поне единайсет от тях ще вземат правилното решение. Бяха отсъствали невероятно дълго, цели няколко часа. Не знаеше дали това е за добро или за зло. Знаеше само, че най-силният коз срещу него е отчаянието. То бе могъщ противник, защото лесно можеше да покори хората, оцеляващи ден подир ден с цената на тежък труд, или пък онези, които не виждат бъдеще в едно градче, откъдето вече е разграбено и отнесено всичко. Ако заседателите отсъдеха против него, Котън щеше да ги ненавижда, ала знаеше, че това е напълно възможно. Е, така или иначе, скоро всичко щеше да свърши.

— Стигнахте ли до решение? — попита Аткинс.

Старшият съдебен заседател се изправи. Той беше гражданин, скромен магазинер, подпухнал от твърде много телешко и картофи и твърде малко физически труд.

— Да, ваша светлост — тихо отговори той.

Почти никой не бе напуснал залата, откакто заседателите изслушаха заръките на съдията и се оттеглиха. Сега цялата публика се приведе напред, сякаш изведнъж всички бяха оглушали.

— Какво решихте?

— Отсъждаме в полза… на „Съдърн Вали“.

Председателят наведе глава, сякаш току-що бе произнесъл смъртна присъда срещу свой роднина.