Дейвид Балдачи - Да вярваш в чудеса

Из залата избухнаха викове — едни на радост, други на възмущение. Балконът сякаш провисна, претоварен от тежкото решение на дванайсет мъже. Хю Милър и Джордж Дейвис леко си кимнаха с победоносни усмивки.

Котън седна. Съдебната система бе свършила своето; липсваше само правдата.

Милър и Гуд си стиснаха ръцете. Милър се опита да поздрави и Уилър, но едрият мъж с отвращение му обърна гръб.

— Тишина, тишина в залата или ще я опразня. — Аткинс удари няколко пъти с чукчето и шумът стихна. — Съдебните заседатели са свободни. Благодаря за съдействието — каза той не твърде любезно.

Един мъж влезе в залата, откри Котън и му прошепна нещо. Лицето на адвоката стана още по-мрачно.

— Ваша светлост — каза Гуд, — сега остава само да изберем кой ще представлява интересите на мис Кардинал и да определим попечители на децата.

Котън се изправи бавно, с наведена глава и ръка, притисната към сърцето.

— Ваша светлост, току-що получих новина, която трябва да чуете. Луиза Мей Кардинал е починала.

Залата отново избухна и този път Аткинс не се опита да въдвори ред. С още по-широка усмивка Дейвис притъпи към Котън.

— Дявол да го вземе — изръмжа той, — денят става все по-хубав.

За момент пред очите на Котън всичко се замъгли, сякаш някой го бе фраснал с наковалня. Той сграбчи Дейвис и се накани да го отпрати с един удар в съседния окръг, но сетне спря и само го изблъска с погнуса, като че отстраняваше от пътя си купчина тор.

— Ваша светлост — каза Гуд, — знам, че всички дълбоко скърбим за мис Кардинал. Сега обаче предлагам списък на редица много почтени хора, готови да представляват интересите на тия чудесни деца при продажбата, която току-що стана тяхно право.

— И дано да гориш в ада! — извика Котън.

Следван от Гуд, той се хвърли към съдийския подиум и така заблъска с юмрук по твърдината на правосъдието, че приставът Фред тревожно пристъпи натам.

— Джордж Дейвис е опорочил цялата група — изрева Котън. — Знам, че джобовете му са претъпкани с грешните пари на „Съдърн Вали“.

— Предай се, Лонгфелоу — каза Гуд. — Победен си.

И двамата не забелязаха, че вратата на залата се отваря.

— Никога, Гуд! — извика Котън. — Никога!

— Ваша светлост, той обеща да приеме решението на заседателите.

— Боя се, че тук е прав — каза Аткинс.

Гуд тържествуващо се озърна към Милър и едва не стана кривоглед, когато видя нещо друго.

— Но, Хенри — умоляваше Котън. — Нека поне децата… Позволи ми да бъда техен настойник. Аз…

Аткинс изобщо не му обръщаше внимание. Той също гледаше зяпнал към залата.

Котън бавно се завъртя да види какво гледа Аткинс и внезапно се олюля, като че бе видял Господ да прекрачва прага.

Лу и Оз стояха пред всички.

А между тях, крепена сякаш единствено от децата си, стоеше Аманда Кардинал.

Лу не бе откъснала поглед от нея, откакто Оз я въведе в спалнята, където майка им лежеше с широко разтворени, просълзени очи и немощно протягаше ръце към децата си, а на устните й трептеше щастлива усмивка.

Котън също не можеше да откъсне очи от жената. Ала все още имаше недовършена работа в този съд.

— Ваша светлост — изрече той с пресекващ, задавен глас, — бих искал да ви представя Аманда Кардинал, единствен законен настойник на тези деца.

— Морето от замлъкнали хора се раздели и стори път на Котън, за да тръгне бавно към майката и децата й. Нозете му се подгъваха, сякаш бяха забравили как да се движат. По лицето му струяха сълзи.

— Мис Кардинал — започна той, — името ми е…

Аманда протегна ръка и го докосна по рамото. Макар и безкрайно слаба, тя стоеше с гордо вдигната глава, а когато заговори, думите й бяха тихи, но ясни.

— Знам кой сте, мистър Лонгфелоу. Неведнъж съм ви слушала.

Високата жена крачи през ливада с люцерна, полюшвана бавно от вятъра. Зад нея се извисяват планинските склонове. Посребрената й коса се спуска до кръста. С бележник и писалка в ръка тя сяда на земята и започва да пише.

Може би кладенецът наистина сътвори чудо. Или просто всичко стана, защото едно малко момиче каза на майка си, че я обича. Важното е, че майка ни се завърна. Точно когато загубихме скъпата ни Луиза Мей. Луиза бе с нас само за миг, ала колко лесно можеше да се случи тъй, че изобщо да не я срещнем.

Жената става, продължава напред и спира пред две гранитни плочи с издълбани върху тях имена: Котън Лонгфелоу и Аманда Кардинал Лонгфелоу. Сяда и продължава да пише.

Една година по-късно майка ни се омъжи за Котън. Котън ни осинови и аз го приех със същата обич и почит, която отдавах на майка си. Повече от четири прекрасни десетилетия те живяха заедно в тази планина и починаха с една седмица разлика. Никога не ще забравя безкрайната доброта на Котън. И ще легна в гроба с ясното съзнание, че аз и майка ми използвахме докрай втория си шанс.