Дейвид Балдачи - Проста истина

Но щом зачете текста на документите, всички мисли за канцеларски формалности изхвръкнаха от главата му. След като свърши, той видя как потта от дланите му попива в хартията. Отначало искаше да прибере листовете обратно в плика и да забрави, че някога ги е виждал. Ала се чувстваше длъжен да стори нещо, сякаш със собствените си очи бе видял престъплението.

— Хей, Майкъл, от кабинета на Мърфи питат дали си тук — подвикна чиновникът. Не получи отговор и повтори: — Майкъл. Съдия Мърфи те търси.

Майкъл кимна и най-сетне намери сили да се откъсне от двата листа. Когато чиновникът отново се хвана на работа, той върна писмата в плика. За миг се поколеба. Следващата секунда можеше да промени цялата му правна кариера, целия му живот. Най-сетне ръцете му сякаш сами пъхнаха плика в куфарчето. Прибирайки документа, преди да е официално заведен във Върховния съд, бе извършил цял куп престъпления, включително кражба на държавно имущество.

В бързината да напусне деловодството той едва не се сблъска със Сара Еванс. Изпървом тя се усмихна, но забеляза лицето му и веднага стана сериозна.

— Майкъл, какво ти е?

— Нищо ми няма. Добре съм.

Тя го хвана за ръката.

— Не е вярно. Трепериш и си пребледнял като платно.

— Май съм хванал някакъв вирус.

— Ами тогава вземи да се прибереш.

— Ще помоля сестрата за аспирин. Няма страшно.

— Сигурен ли си?

— Извинявай, Сара, но много бързам.

Той се дръпна и я остави да гледа тревожно след него.

Този ден за Майкъл времето се влачеше мъчително бавно. Неведнъж откриваше, че без да усети, пак се е загледал в куфарчето и мисли за съдържанието му. Привечер, след като приключи с всекидневните задължения в съда, той трескаво подкара велосипеда към апартамента си на Капитолийския хълм. Влезе, заключи вратата и отново извади плика. Измъкна от куфарчето бележник и пренесе всичко върху малката масичка в кухненския бокс.

Един час по-късно той се облегна назад и огледа множеството бележки, които бе надраскал. Разтвори портативния компютър и прехвърли всичко на диска. По стар навик в процеса на работа променяше думи, изречения, преосмисляше целия текст. Беше решил да пристъпи към случая като към всеки друг. Щеше да провери с максимално старание цялата информация от молбата. И най-важното — трябваше да се увери, че имената в писмото наистина са на ония хора, за които си мислеше. Ако молбата му се стореше основателна, щеше да я върне в деловодството. Окажеше ли се явно измислена, плод на размътен мозък или злобна клевета, смяташе да я унищожи.

Майкъл надникна през прозореца към отсрещната редица жилищни блокове, претъпкани с апартаментчета като неговото. Кварталът гъмжеше от млади държавни служители. Половината все още бяха на работа, другите вече спяха и до събуждането си в пет сутринта щяха да сънуват кошмари за сбъркани документи от национална важност. Само лъч от уличната лампа на ъгъла нарушаваше мрака. Вятърът набираше сила, а температурите спадаха, навярно се задаваше буря. В старата сграда още не бяха включили парното и откъм прозореца изведнъж лъхна студ. Майкъл измъкна пуловер от гардероба, навлече го и пак се загледа навън.

Никога не бе чувал за Руфъс Хармс. Ако се вярваше на писмото, бяха го вкарали в затвора още преди Майкъл да навърши пет години. Правописът му беше чудовищен, буквите криви и тромави като от тетрадка на първолаче. Другото писмо донякъде обясняваше обстоятелствата около случая и очевидно бе дело на образован човек. Може би адвокат, помисли Майкъл. Усещаше се правният начин на изразяване, макар че авторът сякаш бе искал да остане анонимен — и като личност, и като професия. Според машинописния текст военните неотдавна бяха потърсили от Руфъс Хармс определена информация. Хармс обаче бе отрекъл изобщо да е участвал в програмата, към която се водел според армейските архиви. Сега той твърдеше, че програмата е била само прикритие за едно престъпление, довело до ужасяваща съдебна грешка — юридически провал, отнел четвърт век от живота му.

Изведнъж Майкъл се обля в пот. Той притисна чело към хладния прозорец и дъхът му замъгли стъклото. Онова, което вършеше, бе равносилно на брутална намеса в човешкото право да се търси възмездие по съдебен път. През целия си живот Майкъл бе вярвал, че всекиму трябва да бъде осигурен безпрепятствен достъп до закона, независимо дали е богат или беден. Не ставаше дума за някаква временна разпоредба, която може да се отмени или обяви за нищожна. Донякъде го утешаваше единствено мисълта, че молбата така и така би била отхвърлена заради цял куп нарушения на каналния ред.