Дейвид Балдачи - Проста истина

Фиск въздъхна дълбоко. Дявол да го вземе, все същото от две години насам. В помътения разсъдък на Гладис Фиск той беше Майк и щеше да заема мястото на брат си до сетния й ден. Джон Фиск бе напълно изтрит от нейната памет, сякаш изобщо не се бе раждал.

Той докосна леко ръцете й, полагайки отчаяни усилия да потисне безсилната ярост в душата си.

— Добре съм. Справям се чудесно. Татко също е добре. — Помълча, после тихо добави: — И Джони е добре, питаше за теб. Винаги пита.

Тя го изгледа с недоумение.

— Джони ли?

Фиск подхващаше този разговор при всяко посещение и винаги срещаше една и съща реакция. Защо бе забравила тъкмо него, а не брат му? Трябваше да има нещо дълбоко вкоренено, което бе помогнало на болестта да го заличи от живота й. Дали съществуването му така и не бе успяло да стане важно, значимо за нея? И все пак именно той беше синът, готов всеки момент да протегне ръка на родителите си. Помагаше им още като момче и продължаваше да стои до тях като зрял мъж. Отделяше за тях значителна част от доходите си, вършеше какво ли не, дори веднъж насред ужасно тежко дело заряза всичко и в августовската жега се покатери с баща си на покрива да пререди керемидите, защото нямаха пари за майстор. А вечният любимец Майк вървеше по свой път, без да помисли за другите… Неизменно го величаеха — той беше геният, гордостта на семейството. Макар че всъщност родителите им не стигаха чак до такива крайности в мнението за синовете си и Фиск го знаеше много добре. Но гневът подкопаваше истината, изтъкваше лошото и засенчваше добрите страни.

— Мики — тревожно запита тя, — как са децата?

— Добре са, направо отлично. Растат от ден на ден. И до едно приличат на теб.

От цялата тази комедия — че е Майкъл и има куп дечурлига — му се искаше да легне на пода и да закрещи.

Тя се усмихна и докосна косата си. Джон побърза да каже:

— Добре изглеждаш. Татко казва, че си по-хубава от когато и да било.

Почти през целия си живот Гладис Фиск бе привлекателна жена и много държеше на външността. Напоследък болестта ускоряваше състаряването й. Фиск знаеше, че майка му сигурно ужасно се тревожи как изглежда. Надяваше се да вярва, че все още е двайсетгодишна красавица.

Подаде й пакета, който бе донесъл. Тя го грабна с детинско нетърпение и разкъса опаковката. Лекичко докосна четката, после много внимателно я плъзна по косата си.

— Това е най-прекрасното нещо, което съм виждала.

Казваше го за всеки подарък. Кърпички, червило, книжка с картинки. Най-прекрасното нещо, което съм виждала. Майк. Всеки път, когато идваше тук, брат му печелеше призрачни точки.

Фиск прогони мрачните мисли и прекара с майка си един много приятен час. Обичаше я от все сърце. Ако можеше, би изтръгнал с голи ръце болестта, която разяждаше мозъка й. Ала не можеше, затова се стараеше да я посещава при всеки удобен случай. Дори и под чуждо име.

Фиск напусна старческия дом и подкара към дома на баща си. Докато завиваше по познатата улица, той огледа упадъка на това място, където бяха минали първите осемнайсет години от неговия живот. Порутени къщи с олющена мазилка и прогнили веранди, провиснали телени огради и занемарени дворове, слизащи към тесни улички с напукан асфалт, по които се редяха две върволици очукани фордове и шевролети. Преди петдесет години този квартал бе предлагал чудесно начало за обнадеждените хора, изпълнени с непоклатима вяра, че след края на войната всичко ще тръгне добре. Някои наистина бяха прекрачили прага на успеха. За другите единствената видима промяна в похабения им живот бе рампата за инвалидни колички, прикрепена край стъпалата. Гледайки тия рампи, Фиск помисли, че би предпочел тях пред болестта, съсипваща мозъка на майка му.

Той отби по алеята към добре поддържаната бащина къща. Колкото повече западаше кварталът, толкова по-упорито се трудеше старецът да я запази в отлично състояние. Може би за да съхрани миналото поне още малко. Може би с надеждата жена му да се завърне отново двайсетгодишна, здрава, с ясен разсъдък. Старият буик отпред изглеждаше леко ръждясал, но двигателят му бе като чисто нов благодарение на собственика си — бивш автомеханик. Фиск зърна баща си в гаража, облечен както винаги с бяла тениска и сини работни панталони. Оправяше някаква машинария. Макар и пенсионер, Ед Фиск най-много обичаше да докосва с омазнени ръце купчинка части, пръснати по тезгяха.

— В хладилника има студена бира — подвикна Ед, без да надига глава.