Дейвид Балдачи - Проста истина

Ед се почеса по наболата брада и бръкна в джоба си за цигара.

— Зает е. Наминава когато може.

— Браво на него.

— Натоварен е с важни държавни дела. Помага на всички онези съдии. По дяволите, сам знаеш, че това е най-важният съд в страната.

— Може да те изненадам, татко, и аз обаче съм доста зает.

— Знам, сине. Но…

— Но неговото е друго, нали? — Фиск метна сакото на рамо и избърса потта от очите си. Скоро щяха да излязат комари. При мисълта за вода изведнъж се сети, че баща му държеше старата каравана на един къмпинг край река Матапони. — Ходил ли си наскоро до караваната?

Ед поклати глава, облекчен от края на неприятния разговор.

— Не, но мисля тия дни да отскоча. Ще изкарам лодката, преди да застудее.

Фиск отново избърса потта по челото си.

— Обади се, може и аз да дойда.

Ед се вгледа в своя по-голям син.

— Как я караш?

— За работата ли питаш? Тая седмица съм наравно — две победи, две загуби. Приличен резултат в днешно време.

— Внимавай, сине. Знам, че вярваш в професията си и тъй нататък, но много калпав народ защитаваш. Някои може и да те помнят от предишната работа. Понякога цяла нощ все за това си мисля.

Фиск се усмихна. Обичаше стареца колкото майка си, може би дори малко повече — с онази неуловима мъжка привързаност. Мисълта, че баща му не спи от тревога за него, бе удивително приятна. Пресегна се и го потупа по гърба.

— Не бой се, тате, винаги съм нащрек.

— Ами онова, другото?

Фиск неволно плъзна длан по гърдите си.

— А, наред е. Да не чуе дяволът, ама сигурно ще изкарам до сто години.

— Дано, сине — каза бащата с надежда, гледайки как момчето му се отдалечава.

Ед поклати глава и се замисли каква пропаст е възникнала между синовете му, а той нищо не може да стори.

— По дяволите — само това му хрумна да промърмори, после седна върху сандъчето да си допие бирата.

В ранното утро Майкъл Фиск си тананикаше тихичко, крачейки по просторните коридори към деловодството. Когато влезе, един от чиновниците надигна глава.

— Тъкмо навреме идваш, Майкъл. Току-що получихме пощата.

— Има ли нещо иззад решетките? — запита Майкъл.

Намекваше за непрестанно нарастващия брой молби от затворници. Повечето се завеждаха in forma pauperis — по бедняшката процедура, казано на нормален език. За тях имаше отделен регистър и напоследък той бе набъбнал дотолкова, че един деловодител се занимаваше само с него. В сиромашкия регистър, както го наричаха неофициално, човек можеше да открие най-често смехотворни претенции, но от време на време се мяркаше случай, достоен за внимание. Майкъл знаеше, че някои от най-важните решения на Върховния съд идват тъкмо оттам — затова всяка сутрин ровеше купищата хартия с надеждата да открие златна мина.

— Май има, ако се съди по тия почерци, дето едва ги разчитам — отвърна чиновникът.

Майкъл придърпа един кашон в ъгъла. Вътре бе сбран истински калейдоскоп от молби, неописуеми страдания, претенции за въпиюща несправедливост с най-различна форма и съдържание. Но нито едно писмо не можеше да се пренебрегне с лека ръка. Някои идваха от смъртните отделения; за техните автори Върховният съд представляваше последна надежда, преди да бъдат екзекутирани.

През следващите два часа Майкъл продължи да се рови из кашона. Вече бе станал майстор в това отношение. Работата донякъде напомняше белене на царевица. Умът му с лекота преглеждаше дългите документи, без усилие налучкваше главното и го превеждаше в юридически термини, после сравняваше случая с текущите дела и прецеденти отпреди половин век, измъкнати от дълбините на енциклопедичната му памет; накрая записваше молбата в регистъра и продължаваше по-нататък. В края на двата часа обаче не бе открил нищо достойно за интерес.

Канеше се да тръгне към кабинета си, когато пръстите му докоснаха невзрачния плик. Етикетът с адреса бе изписан на машина, но нямаше никакви данни за подателя. Странно, помисли си Майкъл. Хората, опитващи да привлекат към своето дело вниманието на Върховния съд, обикновено държаха да се знае къде да ги търсят в случай, че молбата им срещне разбиране. На гърба обаче бе залепена половинката от обратна разписка. Майкъл отвори плика и извади два листа. Между многото си задачи деловодството имаше и задължението всеки постъпващ документ да се завежда според строгите изисквания на Върховния съд. Ако молителят се представяше за бедняк и молбата му бъдеше придвижена, съдът държеше на определени формалности и поемаше част от разходите по защитата, макар в тях да не влизаше адвокатският хонорар. Смяташе се, че за всеки юрист е чест да застане пред Върховния съд. Между другото, трябваше да се попълни молба за финансова помощ и клетвена декларация от самия затворник, че не е в състояние да поеме разноските по делото. Майкъл веднага забеляза липсата на тия два документа. Няма как, молбата щеше да бъде отхвърлена.