Дейвид Балдачи - Проста истина

— Тогава защо да прахосваме парите на данъкоплатците?

— Какво предлагаш?

— Да му лепнеш взлом и притежаване на крадено имущество. Само махни оная гадост с огнестрелното оръжие. Така стават пет години с приспадане на отлежаното.

Джанет понечи да му обърне гръб.

— Ще се видим на делото.

— Добре де, нека са осем, но първо трябва да поговоря с моя човек.

Тя се завъртя и почна да брои на пръсти.

— Признава се за виновен по всички обвинения, включително и „оная гадост с огнестрелното оръжие“, получава десет години, излежаното го забравяме и никакво право на помилване. След това още пет години изпитателен срок. Изпикае ли се накриво, автоматично хлътва за още десет. Ако стигнем до съд, не му мърда двайсетака. И искам отговор още сега.

— Дявол да го вземе, Джанет, къде ти е състраданието?

— Пазя го за подходящ случай. Както сам се досещаш, случаите са много редки. Освен това ти предлагам златна възможност. Да или не?

Фиск потропа с пръсти по куфарчето.

— Продадено веднъж, продадено втори път — каза Райън.

— Добре, добре, разбрахме се.

— Страшно обичам да въртя пазарлък с теб, Джон. Между другото, защо не ми се обадиш някой път? Нали разбираш, в извънработно време.

— Не смяташ ли, че в подобна връзка може да се спотайва конфликт на интересите?

— Нищо подобно. С приятелите съм най-безмилостна.

Тя се отдалечи тананикайки, а Фиск опря рамо в стената и тръсна глава.

Един час по-късно той се върна в кантората и метна куфарчето върху бюрото. Набра домашния си телефон и изслуша съобщенията, като в същото време нахвърляше записки по едно предстоящо дело. Не спря да пише, когато чу гласа на брат си. Само единият му пръст трепна и изтри съобщението. Обажданията на Майк бяха редки, но не чак дотам. Фиск никога не им отговаряше. Сега си помисли, че брат му звъни само за да го ядосва. И още преди да довърши мисълта, разбра, че не е вярно. Стана и пристъпи към библиотечката, претъпкана със стари бележници и юридически справочници. Измежду тях извади фотография в рамка. Снимката беше стара. На нея той още носеше полицейска униформа. До него стоеше Майк. Гордото възмъжаващо братче и суровият по-голям брат, който вече е видял много зло в тоя свят и тепърва очаква да види още. Да, наистина бе опознал на собствен гръб най-грозните черти на човешкия род и продължаваше да ги опознава, но вече без униформа. Днес имаше само куфарче, евтин костюм и остър език. Уста вместо револвер. До края на дните му. Той прибра снимката и седна. Но изведнъж бе загубил желание за работа.

Няколко дни по-късно Сара Еванс почука, после влезе в кабинета на Майкъл Фиск. Вътре нямаше никого. Преди време бе услужила на Майк с една книга и сега искаше да си я вземе. Огледа кабинета, но не я забеляза. После зърна куфарчето му под бюрото. Вдигна го. По тежестта разбра, че вътре има нещо. Беше заключено, но тя знаеше комбинацията, защото неведнъж го бе взимала назаем. Отвори и веднага видя вътре две книги и някакви документи. Нейната книга обаче я нямаше. Тя понечи да затвори, но вместо това измъкна документите и огледа плика, с който бяха пристигнали. Според адреса трябваше да са в деловодството. Едва бе хвърлила бегъл поглед на двете писма, когато чу стъпки. Прибра документите, затвори куфарчето и го пъхна под бюрото. След миг влезе Майкъл.

— Сара, какво правиш тук?

Сара се помъчи да изглежда нормално.

— Просто дойдох да взема онази книга, с която ти услужих миналата седмица.

— У дома е.

— Тогава може ли да намина довечера?

— Малко съм зает.

— Всички сме заети, Майкъл. Но напоследък с теб става нещо. Наистина ли си добре? Да не вземеш да превъртиш от напрежение?

Тя се усмихна, за да покаже, че последното е шега. Но Майкъл наистина изглеждаше преуморен.

— Честна дума, добре съм. Утре ще донеса книгата.

— Не е толкова важно.

— Ще я донеса утре — повтори Майкъл малко сърдито и се изчерви, но веднага му мина. — Слушай, доста работа ми се е натрупала.

Той погледна към вратата. Сара пристъпи натам, хвана дръжката, после се обърна.

— Майкъл, ако искаш да поговориш за нещо, винаги съм на твое разположение.

— Добре, добре, благодаря.

Той я избута навън и заключи. Върна се до бюрото и измъкна куфарчето. Провери съдържанието му, сетне хвърли поглед към вратата.

Същата вечер Сара отби по чакълестата алея и спря колата пред къщичката си близо до живописния булевард Джордж Уошингтън. За пръв път притежаваше собствен дом и бе хвърлила много усилия да го направи уютен. Дъсчена стълбичка водеше надолу към река Потомак, където бе закотвена малката й платноходка. В редките си свободни дни двамата с Майкъл прекосяваха реката към Мериленд, после продължаваха на север под Мемориал Бридж и стигаха до Джорджтаун. За тях тия пътешествия бяха като спокоен залив сред океан от напрежение и непосилен труд. Майкъл обаче бе отхвърлил последното й предложение да излязат по реката. Всъщност от една седмица насам отбягваше да се среща с нея. Отначало тя мислеше, че е заради нейния отказ, но след срещата в кабинета му разбра, че има нещо друго. Опита се да си припомни какво точно бе видяла в куфарчето. Беше сигурна, че е молба. И в машинописния текст се споменаваше една фамилия. Хармс. Не помнеше малкото име. От няколкото изречения, които бе успяла да прочете преди влизането на Майкъл, изглеждаше, че този Хармс иска Върховният съд да преразгледа присъдата му. Под машинописния текст нямаше подпис.