Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Точно така. — Мъжът кимна замислено. — Джейсън е искал някой да си помисли, че заминава за Лос Анджелис.

— Но защо? — попита Сидни.

Събеседникът й сви рамене.

— Не знам. Знам само, че самолетът, на който трябваше да се качи мъжът ви, се разби. После подозренията ми станаха още по-големи.

— Обадихте ли се в полицията?

Мъжът поклати глава.

— Какво бих могъл да им кажа? Не съм видял как някой качва бомба на борда. Освен това имам свои собствени причини да си мълча.

— Какви са те?

Той вдигна ръка и поклати глава.

— Нека не навлизаме в подробности засега.

— А как установихте самоличността на мъжа ми? Доколкото разбирам, не сте го познавали.

— Никога не го бях виждал. Преди обаче да влезе в тоалетната, минах покрай него един-два пъти. На сака му имаше етикет с името и адреса. Бива ме да чета надписи, обърнати наопаки. Не ми отне много време да открия къде работи, с какво се занимава и разни други неща, които не ме интересуват. Научих и за вас. Тогава започнах да ви следя. Честно казано, нямах представа дали сте в опасност, или не. — Говореше спокойно, но Сидни потрепери. — После, когато се отбих при един приятел в полицията във Феърфакс, по факса дойде съобщение, че Джейсън Арчър е обявен за издирване. Имаше и снимка. Тогава се заех сериозно с вас. Помислих си, че може би ще ме отведете до него.

— О… — Тогава й хрумна нещо и тя попита: — А как ме проследихте до Ню Орлиънс?

— Най-напред започнах да подслушвам телефона ви. — Не обърна внимание на изненаданото й изражение. — Трябваше бързо да разбера къде се каните да ходите. Чух разговора с мъжа ви. Стори ми се, че отбягва ясните отговори.

Самолетът продължи да се носи по тъмното небе. Сидни докосна мъжа по ръкава.

— Казахте, че не сте от ФБР. Кой сте тогава? Защо се занимавате с това?

Мъжът не отговори веднага, а се огледа. Когато отново се обърна към нея, въздъхна.

— Аз съм частен детектив, мисис Арчър. Случаят, който сега ме занимава почти изцяло, е този на мъжа ви.

— Кой ви нае?

— Никой. — Огледа се отново. — Помислих си, че мъжът ви може да се опита да се свърже с вас. Така и направи. Затова съм тук. Само че Ню Орлиънс, изглежда, беше провал. От уличния телефон говорихте с него, нали? Старият негър ви даде бележка.

Сидни Арчър се поколеба, после кимна утвърдително.

— Джейсън подсказа ли ви по някакъв начин къде се намира?

Сидни поклати глава.

— Каза, че ще се свърже с мен по-късно. Когато е безопасно.

Мъжът едва не се разсмя.

— Може да мине много време. Наистина много, мисис Арчър.

Когато самолетът започна да се снишава за кацане, той отново заговори:

— Две неща, мисис Арчър. Когато слушах телефонния разговор с мъжа ви, долових някакъв шум. Подобен на течаща вода. Не мога да го твърдя със сигурност, но ми се струва, че ви подслушваше още някой. — Лицето на Сидни замръзна. — Мисис Арчър, повярвайте ми, ФБР също знае за Джейсън.

Малко след това колелата докоснаха пистата и кабината се оживи.

— Казахте, че имало две неща — напомни Сидни. — Какво е второто?

Мъжът се наведе и измъкна изпод седалката малко черно куфарче. Изправи се и я погледна право в очите.

— Хората, способни да свалят пътнически самолет, са способни и на всичко друго. Не се доверявайте на никого, мисис Арчър. Бъдете по-внимателна отвсякога. Дори и това може да се окаже недостатъчно. Съжалявам, ако този съвет ви се струва безсмислен, но не мога да ви предложа друг.

След още пет минути мъжът изчезна. Сидни беше сред последните, които слязоха от самолета. По това време на летището нямаше много хора. Стигна до стоянката на такситата, припомни си съвета на спътника си и се огледа, като се стремеше да не го прави много очебиещо. Единствената й утеха беше, че сред тези, които я следяха, вероятно имаше агенти на ФБР.

След като се раздели със Сидни Арчър, мъжът се качи на автобуса на летището, който го откара до паркинга. Наближаваше десет вечерта. Наоколо нямаше жива душа. Носеше куфарчето, с което бе слязъл от самолета. Оранжевият етикет декларираше, че в него има незаредено огнестрелно оръжие. Когато стигна до колата си, той отвори куфарчето и извади пистолета, за да го зареди и сложи в кобура.

Острието на ножа най-напред прободе единия му бял дроб, после другия, почти веднага, за да не може да извика за помощ. Третият удар попадна отдясно във врата му. Куфарчето падна на асфалта. Пистолетът вече не беше нужен на собственика си. След още миг мъжът се свлече на земята, с изцъклени към убиеца очи.