Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Много хубаво — отбеляза Сойър, защото видя Сидни Арчър да приближава откъм края на улицата. След като влезе в хотела, Сойър нареди да проследят разочарования Пол Брофи, който тръгна по Бърбън Стрийт в противоположна посока.

Десет минути по-късно Сойър научи, че по време на кратката си разходка Сидни Арчър се е обаждала от уличен телефон. Че е набрала телефона в кабинета си. През следващите пет часа не се случи нищо. След това Сидни излезе от хотела и се качи в очакващото я бяло такси. Шофьорът подкара бързо.

Сойър се втурна надолу по стълбите и след минута вече се движеше с черната кола, с която бе проследил Сидни до хотела. Не се изненада, когато таксито й излезе от града и сви по разклона за летището.

— Връща се у дома — промърмори Сойър сам на себе си. — Със сигурност не откри това, което търсеше. Освен ако Джейсън не е станал невидим. — Ветеранът от ФБР се отпусна на седалката недоволно, защото изведнъж му мина през ум нещо много неприятно. — Усетила ни е.

Шофьорът се обърна рязко към него.

— Няма начин, Лий.

— Има, и още как — настоя Сойър. — Дойде чак дотук, повъртя се из улиците, обади се по телефона и сега си тръгва.

— Сигурен съм, че не ни е забелязала.

— Не съм казал, че тя ни е забелязала. Забелязал ни е мъжът й или другите, които са в играта. Предупредили са я и тя се прибира у дома.

— Проверихме. Обади се в офиса си.

— Разговорите могат да се прехвърлят — поклати нетърпеливо глава Сойър.

— А как й е дошло наум да се обади? Предварителна уговорка ли е било?

— Кой знае? Само с лъскача на обувки ли разговаря? Сигурен ли си?

— Да. Изигра си циркаджийския номер и след това й лъсна обувките. Беше съвсем ясно, че си вади хляба на улицата. Даде й рестото, и толкова.

Сойър го изгледа.

— Ресто?

— Да. Поиска й три и петдесет, тя му даде пет. Върна й един и петдесет. Не искаше да вземе бакшиш.

Сойър сграбчи таблото и от пръстите му останаха вдлъбнатини.

— По дяволите! Това е било!

Шофьорът доби объркан вид.

— Върна й само рестото. Видях всичко с очите си. Чухме целия им разговор.

— Чакай малко… върнал й е една монета от петдесет, а не две по четвърт долар, нали?

Мъжът го изгледа учудено.

— Откъде знаеш?

Сойър въздъхна.

— Колко улични лъскачи на обувки познаваш, които ще се откажат от долар и половина бакшиш и държат в джоба си по петдесет цента, за да могат да връщат ресто? Ами цената не ти ли се струва малко странна? Защо не три или четири долара, ами три и петдесет?

— За да се наложи да върне ресто. — Шофьорът осъзна какво е станало и посърна.

— Вероятно за монетата е било залепено листче — отбеляза Сойър мрачно и се вторачи в таксито на Сидни Арчър. — Хванете този щедър лъскач на обувки. Може би поне ще опише този, който го е наел. — Не се надяваше кой знае колко, че това ще стане.

Продължиха към летището. Сойър мълчеше и гледаше през прозореца ярко боядисаните самолети, които ревяха над главите им. Час по-късно се качи на специален самолет на ФБР. Сидни Арчър вече бе отлетяла. На самолета с нея не се качиха агенти. Бяха проверили списъка на пътниците щателно, бяха видели всички, които се качват на борда. Джейсън Арчър не беше сред тях. Бяха убедени, че по време на полета не може да се случи нищо. Не искаха да безпокоят Сидни, която вече беше предупредена да внимава. Щяха да я поемат отново на летище Дълес.

Самолетът на ФБР се издигна в нощното небе над Ню Орлиънс. Сойър започна да се чуди какво се бе случило. Защо изобщо беше това пътуване? Струваше му се безсмислено. След това челюстта му увисна. Мътилката сякаш за миг се проясни. Само че той беше допуснал грешка, може би сериозна.

Сидни отпи от кафето, което й сервираха, и посегна към сандвича в подноса пред нея. Тогава забеляза сините драскулки по салфетката. Съсредоточи се върху написаното и се сепна. Едва не разля кафето си.

На борда няма агенти на ФБР. Трябва да поговорим.

Салфетката беше в десния ъгъл на подноса и погледът й машинално се насочи нататък. За миг загуби способността си да мисли. После си спомни. Мъжът бавно пиеше газирана вода и ядеше сандвича си. Под оредяващата червеникаворуса коса се виждаше гладко избръснато лице, прорязано от дълбоки бръчки. Наближаваше петдесетте, беше с тъмни панталони и бяла риза. Беше висок поне два метра и краката му стърчаха в прохода между седалките.

— Вие ме следяхте — каза Сидни почти шепнешком. — В Шарлотсвил.

— И не само там. Наблюдавам ви от самолетната катастрофа.