Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Шофьорът се обърна към Сойър.

— Мислиш, че ще се срещне с Джейсън Арчър?

— Слушай, драги… ще бъда адски изненадан, ако се окаже, че е дошла на почивка.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще наблюдаваме мястото дискретно, от всички страни. Проверете дали в стаята до нейната можем да сложим подслушвателна апаратура. Закачете се за телефона й. Изпратете мъж и жена, за да не будят подозрения. Сидни Арчър не бива да се подценява. — В гласа на Сойър се прокрадна възхищение. — Да се махаме оттук. Не искам да дам на Джейсън Арчър основание да не се появи.

Колата бавно се отдалечи.

Сидни Арчър седеше на стола край леглото, гледаше през прозореца и очакваше мъжа си. От време на време ставаше и започваше да крачи нервно. Беше почти убедена, че се е отървала от агентите на ФБР в метрото, но не можеше да е абсолютно сигурна. Ако все пак бяха успели да я проследят? След телефонния разговор, който я бе хвърлил в ужас за втори път, имаше чувството, че от всички посоки я притискат невидими стени.

Инструкциите на Джейсън обаче бяха съвсем ясни и тя щеше да ги спази точно. Все още вярваше, че мъжът й не е направил нищо нередно, както я бе уверил и самият той. Нуждаеше се от помощта й — затова беше в тая хотелска стая в най-известния град на Луизиана. Все още вярваше на мъжа си и въпреки множеството събития, които я бяха разтърсили, само смъртта би й попречила да му помогне. Смъртта? Джейсън бе успял да е измъкне от заплетените й пипала. Тонът му обаче я караше да се съмнява в безопасността му понастоящем. Не бе й казал кой знае колко подробности — не било за телефон. Щял да й обясни лично. Тя искаше да го види, да го докосне, да се увери, че не е призрак.

Отново седна на стола и се загледа през отворения прозорец. Свежият вятър прогонваше влагата. Сидни не чу, когато младата двойка се настани в съседната стая. Някъде към един сутринта, когато всеки звук от стаята й се регистрираше и към телефона й бе свързано подслушвателно устройство, тя най-накрая заспа на стола. Джейсън Арчър все още го нямаше.

Къщата беше тъмна. Пълната луна осветяваше тънката покривка току-що навалял сняг. Мъжът излезе от близката горичка и приближи към къщата отзад. След няколко минути старата ключалка поддаде. Човекът свали мокрите от снега ботуши и ги остави пред вратата. Лъч на фенерче проряза тъмнината. Родителите на Сидни се бяха върнали у дома си заедно с Ейми малко след като Сидни бе заминала.

Мъжът влезе направо в кабинета на Джейсън. Прозорецът гледаше към задния двор, а не към улицата, така че си позволи да запали настолната лампа. В продължение на няколко минути претърси бюрото и извади всички дискети. След това включи компютъра и прегледа файловете на твърдия диск, а после и на дискетите. Извади от джоба си друга дискета и я мушна в устройството. След минута всичко беше готово — „надушващата“ програма, която сега бе инсталирана на компютъра, щеше да улови всичко, което пристига по мрежата. След още пет минути къщата отново беше празна. Следите от горичката до задната врата бяха заличени.

Без нощния посетител да знае, преди да замине, Бил Патерсън бе направил нещо, макар и да не си даваше сметка за значението му. Когато се канеше да извади колата от алеята, пред къщата на дъщеря му спря познатия пощенски пикап. Бил Патерсън реши да спести на дъщеря си усилията, взе един найлонов плик и прибра пристигналата поща в него. Тръгна към къщата, но си спомни, че е заключил и че ключовете са в чантата на жена му. Вратата на гаража обаче не беше заключена. Патерсън влезе, отвори джипа и сложи плика с писмата на предната седалка. Заключи джипа, заключи гаража и се върна при своята кола.

В найлоновия плик остана тънък пакет, специално направен за безопасно транспортиране на чупливи предмети. Ако Сидни Арчър бе видяла написания на ръка адрес, щеше да познае почерка веднага.

Джейсън Арчър беше изпратил компютърната дискета на собствения си адрес.

Лий Сойър седеше в затъмнената стая срещу хотел „Лафит“ и наблюдаваше старата сграда. ФБР се бе настанило в пустееща тухлена къща, чийто собственик възнамеряваше да я ремонтира след около година. Отпи глътка топло кафе и погледна часовника си. Шест и половина сутринта. По стъклата барабаняха капчици студен дъжд.

Пред прозореца беше сложен триножник с фотоапарат. Телеобективът беше дълъг близо петдесет сантиметра. Засега бяха снимали само входа на хотела, колкото да преценят фокуса и осветлението. Сойър отиде до масичката и разгледа снимките, оставени върху нея. Бяха я снимали на излизане от летището и макар да не знаеше, че я снимат, беше излязла, сякаш е позирала специално. Беше хубава. Сойър прокара пръст по носа, надолу към пълните устни. Сепна се и се огледа смутено. За щастие, никой от останалите не бе забелязал. В празната стая с тухлени стени и дървен таван беше сложена дълга маса. На нея имаше два компютъра и магнетофон, пред които седяха местни агенти. Един от тях улови погледа на Сойър.