Дейвид Балдачи - Тотален контрол

След четирийсет и пет минути Сидни най-накрая получи билета и бордната си карта. Сойър, който я наблюдаваше от разстояние, забеляза дебелата пачка пари, която извади, за да плати. Веднага щом тя изчезна, извади служебната си значка и си проби път през тълпата гневни пътници.

Служителката на гишето погледна значката, след това него.

— Жената, на която току-що продадохте билет, Сидни Арчър, висока, хубава, руса, със син пуловер и бяло палто под мишница… — Добави го в случай, че е решила да използва друго име. — За кой полет взе билет? Бързо!

Жената замръзна за миг, но се съвзе от изненадата и затрака с пръсти по клавиатурата.

— Полет 715 за Ню Орлиънс. Самолетът излита след двайсет минути.

— Ню Орлиънс? — каза Сойър повече на себе си, отколкото на служителката. Вече съжаляваше, че бе разпитвал Сидни лично. Щеше да го познае веднага, а беше късно да извика друг агент. — На кой изход?

— Единайсет.

Сойър се наведе напред и заговори съвсем тихо:

— Кое е нейното място?

Служителката погледна екрана.

— Двайсет и седем, С.

— Някакъв проблем ли има? — Беше шефката на смяната, която се бе приближила тихо. Сойър й показа служебната си значка и й обясни ситуацията набързо. Тя вдигна телефона и уведоми колегите си на изхода и охраната, която на свой ред щеше да предупреди екипажа на самолета. Трябваше да го направи, защото, ако някоя стюардеса случайно зърнеше пистолета му, полицията на Ню Орлиънс щеше да го чака още на пистата.

Няколко минути по-късно Сойър нахлупи оръфаната шапка, която му дадоха хората от охраната, вдигна яката си и тръгна към изхода, придружен от служител по сигурността. Преведоха го покрай детектора за метал, а той през цялото време се озърташе, за да види Сидни Арчър. Откри я край изхода за излитане, на опашката от пътници. Веднага застана с гръб към нея. Сойър се отправи към самолета, когато всички се качиха. Настани се в първа класа, защото само там имаше свободни места, и се усмихна — за първи път си позволяваше подобен лукс. Затършува в портфейла си и извади фонокарта. Случайно видя визитката на Сидни — имаше директен номер в кантората, пейджър, факс, мобилен телефон. Поклати глава. Ето ти частен сектор — трябва да знаят къде си всяка минута. Измъкна слушалката на телефона и мушна картата в гнездото.

Полетът до Ню Орлиънс беше директен и два часа и половина по-късно самолетът започна да се снишава за кацане. Сидни Арчър не бе помръднала от мястото си през целия полет, за което Сойър беше много благодарен. От самолета бе успял да се обади където трябва и на летището вече го очакваше екип от ФБР. Щом отвориха вратата, той слезе от самолета първи.

Когато Сидни излезе от сградата на летището, не обърна внимание на черната кола с тъмни прозорци, паркирана на отсрещната страна на алеята пред входа. Седна в таксито, разнебитен стар кадилак, разкопча яката на блузата си и избърса капчиците пот от челото си.

— Хотел „Лафит“, моля. Бърбън Стрийт.

Таксито потегли, черната кола го последва след малко. Сойър обясняваше ситуацията на местните агенти, без да отделя очи от мръсния кадилак. Сидни гледаше приближаващите светлини на града през прозореца.

Бърбън Стрийт беше тясна, с натруфени постройки и се намираше в „стария“ — по американските разбирания — Френски квартал. По това време на годината шейсет и шестте пресечки на квартала бяха тихи, макар че по тротоарите се усещаше миризма на бира и се виждаха залитащи минувачи, понесли големи чаши с пенливата течност. Сидни слезе пред хотел „Лафит“ и бързо се огледа. По улицата не се виждаха коли. Изкачи се по стъпалата и отвори входната врата.

Вътре я обгърна уютната миризма на старинни вещи. Вляво видя голяма, стилно обзаведена трапезария. Служителят на рецепцията вдигна вежди в недоумение, когато разбра, че няма багаж, но се усмихна с разбиране, след като му обясни, че багажът й ще пристигне по-късно. Посочи й асансьора, с който да се качи на третия етаж, но тя предпочете стълбите. В стаята й имаше голямо легло, три стени, покрити с рафтове за книги, и викторианско кресло.

Черната кола спря на половин пресечка от хотела. От нея слезе мъж по яке и джинси и влезе в сградата. След пет минути се върна при колата.

— Какво става там? — попита Сойър нетърпеливо.

Мъжът разкопча якето си и се показа мушнатият в колана пистолет.

— Казала е, че ще остане два дни. Стаята й е на третия етаж, срещу стълбата. Багажът й щял да пристигне по-късно.