Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Дълъг е около петнайсет сантиметра, дебел колкото молив, самото микрофонче е в края. Монтира се в долния край на кутията на компютъра и служи за гласови команди. Един ден те ще заменят клавиатурата изцяло, за щастие на тези, които имат проблеми с писането.

— Не видях нищо такова.

— Предполагам. Сигурен съм, че са го махнали, защото беше смачкан.

Сойър си записа тези неща в бележника и зададе още няколко въпроса, след което Роу го изпрати до изхода.

— Куентин, ако ти дойде наум още нещо, обади ми се — каза Сойър и му подаде картичката си.

— Ще ми се да знаех какво става тук, агент Сойър. Имам толкова много работа по сделката, а сега и това…

— Правя каквото мога, Куентин. Ослушвай се какво става тук.

Роу се върна бавно в сградата, стиснал визитката на Сойър в ръка. Сойър отиде до колата си и чу телефона да звъни.

Гласът на помощника му Рей звучеше възбудено.

— Беше прав.

— За какво?

— Сидни Арчър се раздвижи.

Двете коли на ФБР се движеха на половин пресечка след таксито. Още две коли ги следваха по успоредни преки, за да поемат следенето на подходящо място, така че да не събудят подозрения. Тази, която следяха, махна кичур коса от очите си, въздъхна и се загледа през прозореца. Припомни си подробностите около предстоящото пътуване още веднъж и се зачуди дали на мястото на единия кошмар не бе започнал друг.

— След възпоменателната служба се върна в къщата, после дойде такси и я взе. Ако съдя по посоката, насочва се към летище Дълес — каза Рей Джаксън по телефона в колата. — Спря само веднъж, пред една банка. Вероятно, за да изтегли пари.

Лий Сойър притисна слушалката към ухото си, за да чува по-добре сред рева на следобедния трафик.

Джаксън му каза къде се намират и добави:

— Не би трябвало да имаш проблем, Лий. Пълзим като мравки.

Сойър започна да търси подходяща пряка.

— Ще мога да ви настигна след около десет минути. Какъв багаж носи?

— Средно голям куфар.

— Значи заминава за кратко.

— Вероятно… — Джаксън вдигна очи към таксито. — По дяволите!

— Какво става? — изрева Сойър по телефона.

Джаксън видя как таксито се насочва към спирка „Виена“ на метрото.

— Изглежда, дамата промени намеренията си. Качва се на метрото.

Сидни Арчър слезе от колата.

— Рей, пусни двама души след нея.

— Ясно, изпращам двама веднага.

Сойър запали фаровете и се понесе по пряката, за да изпревари задръстването. Телефонът иззвъня отново и той грабна слушалката.

— Слушам, Рей. Не ми съобщавай гадости.

Джаксън дишаше по-спокойно.

— Изпратихме двама души с нея.

— Намирам се на минута от спирката. Накъде тръгва? Чакай малко, „Виена“ е в края на оранжевата линия, значи се връща към центъра.

— Може би, освен ако не смята да се качи на друго такси, когато слезе от метрото, за да ни изиграе. Дълес е в обратна посока. Ще имаме и проблем с връзката, защото радиостанциите не работят добре в метрото. Ако се прехвърли на друга линия и нашите хора я изпуснат, няма да я открием повече.

Сойър се замисли за момент.

— Рей, тя взе ли багажа си?

— Какво? По дяволите! Не!

— Две коли да продължат да следват таксито, Рей. Не смятам, че мисис Арчър ще зареже така лесно чистото си бельо и несесерчето с гримовете.

— Аз го следвам, Лий. Искаш ли да дойдеш и ти?

Сойър щеше да се съгласи, но изведнъж промени решението си и профуча на червено.

— Дръж таксито, Рей. Аз ще направя нещо друго. Обаждай се на всеки пет минути и да се надяваме, че няма да се измъкне.

Сойър направи обратен завой и подкара на изток.

Сидни смени линията на спирка „Рослин“ и се качи на синьото влакче в южна посока. На спирка „Пентагон“ вратите се отвориха и от вагоните слязоха близо хиляда души. Сидни носеше бялото си палто в ръка, за да не бие на очи сред тълпата. Синият пуловер, с който беше отдолу, се забелязваше много по-трудно.

Двамата агенти на ФБР отчаяно се опитваха да я открият. Не забелязаха, че тя се качи на същото влакче, няколко вагона по-надолу, за да продължи към летището. Огледа се няколко пъти, но във вагона нямаше хора, които да приличат на преследвачи.

Сойър спря пред главния терминал, показа значката си на изненадания пазач на паркинга и се втурна в сградата. Няколко секунди след това спря стъписан пред стената от хора.

— По дяволите!

След още секунда се залепи за стената, защото видя Сидни Арчър да минава на няколко метра от него.

Когато го подмина, тръгна след нея. Спря на опашката пред гишето на „Юнайтед Еърлайнз“, на която чакаха поне двайсет души. Малко по-нататък, без Сойър и Сидни да могат да го видят, Пол Брофи тикаше количката с багажа си към изхода на „Америкън Еърлайнз“. Във вътрешния му джоб се намираше схемата на цялото пътуване на Сидни, така, както я бе описал Джейсън Арчър. Не бързаше. Можеше да си позволи това удоволствие сред околния хаос. Дори щеше да има време да се обади на Голдман.