Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— И един-единствен човек ще може да получи всичко това чрез компютъра? — попита Сойър скептично.

— Не е ли вълнуващо като идея?

— Напротив, плаши ме.

— Защо? — изгледа го учудено Роу.

— Може би след двайсет и пет години във ФБР съм станал циник. Ти ми казваш, че един човек ще може да получи цялата тази информация. Знаеш ли какво е първото, което ми идва наум?

— Не. Какво?

— Какво би станало, ако този човек е от лошите? — Роу не реагира. — С едно натискане на клавиш ще може да ликвидира цялото познание на човечеството? Да унищожи всичко? Или да го обърка? Какво ще стане тогава?

Роу се усмихна.

— Ползата от новите технологии далеч надхвърля потенциалните опасности. Може и да не си съгласен с мен, но бъдещето ще покаже, че съм прав.

Сойър се почеса по тила.

— Твърде млад си, за да помниш, но през петдесетте на никой и през ум не му минаваше, че наркотиците ще се превърнат в такъв страшен проблем. Иди, че разбери.

Двамата продължиха обиколката си.

— Имаме пет такива завода в страната — каза Роу.

— Сигурно са ужасно скъпи.

— Може да се каже. Харчим повече от десет милиарда долара годишно за научна и развойна дейност.

Сойър подсвирна.

— Споменаваш цифри, които дори не мога да си представя. Разбира се, аз съм закоравял бюрократ, който си чопли носа и яде обществените пари.

Роу се усмихна.

— Нейтън Гембъл обича да издевателства над хората. С теб обаче си намери майстора. Не ти ръкоплясках поради очевидни причини, но сериозно си мислех да го направя.

— Харди спомена, че си имал своя собствена фирма и че акциите й са се продавали добре. Какво наложи, ако не възразяваш, че питам, да се закачиш за Гембъл?

— Парите. — Роу посочи с жест наоколо. — Всичко това струва милиарди долари. Моята фирма се представяше добре, но както много други подобни компании, само на борсата. Хората не си дават сметка, че когато цената на акциите ни нарасна от деветдесет до сто и шейсет долара само за шест месеца, ние не видяхме нищо от тази печалба. Тя отиде при тези, които търгуваха с акциите ни.

— Би трябвало да си запазил пакет акции и за компанията.

— Да, запазих. Само че законите за ценните книжа и гаранциите не ни позволиха да продадем нито една от тях. На хартия струвахме цяло състояние, но изпитвахме остра нужда от свежи пари, защото в този бизнес трябва непрекъснато да се инвестира — каза Роу с горчивина.

— И се намеси Нейтън Гембъл?

— Той беше един от първите инвеститори в нашата компания, още преди да започнем да продаваме акции публично. Той даде част от началния ни капитал. Осигури ни и нещо, без което не може — уважение на Уолстрийт и финансовите пазари. Солидно име, познато в деловите кръгове, което отваря врати. Умение да правиш пари. Когато започнахме да продаваме акции публично, той също запази пакета си. По-късно с него обсъдихме бъдещето и решихме, че компанията отново трябва да изкупи акциите си и повече да не търси капитал на борсата.

— Добро ли беше решението?

— От финансова гледна точка удивително добро.

— Само че парите не са всичко, нали, Куентин?

— Понякога се чудя.

Сойър се облегна на стената, скръсти ръце на гърдите си и погледна Роу в очите.

— Обиколката е интересна, но все пак се надявам, че не ме извика само за да ми покажеш завода.

— Така е.

Роу мушна картата си в устройството край една врата, отвори я и кимна на Сойър да влезе. Седнаха край малка маса. След малко Роу заговори:

— Знаеш ли, ако ме беше попитал кого бих заподозрял, че е откраднал информация от нас, преди всичко това да се случи, изобщо не бих си помислил за Джейсън Арчър. — Роу свали очилата си и ги избърса с кърпичка.

— Значи си му имал доверие?

— Изцяло.

— А сега?

— Сега смятам, че съм грешил. Чувствам се предаден.

— Разбираемо е. Смяташ ли, че и някой друг от фирмата може да е бил замесен?

— Боже мой! Надявам се да не е. — Роу изглеждаше потресен от мисълта. — Предпочитам да мисля, че Джейсън е бил сам и е работил за някой конкурент. Би било понятно. Джейсън би могъл да проникне в банковите компютри без чужда помощ. Не е чак толкова трудно.

— Говориш като човек, който има опит в тези неща.

Роу се усмихна.

— Нека кажем, че имам силно развито любопитство. Когато бях студент, най-любимото ми занимание беше да се ровя в различни бази данни. С колегите ми се забавлявахме много добре, макар и това да не допадаше на местните власти. Все пак не сме откраднали нищо. Дори помагах при обучението на хора от полицията да откриват и предотвратяват компютърни престъпления.