Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Вече четвърта година съм в консултантския бизнес — сподели с единайстата служителка тя. — За пръв път получавам толкова голям превод, но трябва да ви кажа, че се скъсах от работа за този клиент!

— Браво на вас — отвърна жената, без да вдига глава от компютъра. — Четирийсет хиляди долара НАИСТИНА са голям превод.

Но очите й се задържаха изнервящо дълго върху чека и фалшивите лични и фирмени документи на клиентката.

Анабел забеляза бялото кръгче върху безименния й пръст — сигурен знак за наскоро свалената брачна халка.

— Преди да изчезне с младото си гадже, бившият ми съпруг се погрижи да опразни семейната сметка — горчиво въздъхна тя. — Това ме принуди да започна от нулата, което никак не беше лесно. Но бях твърдо решена да не му давам повод да злорадства! Приемам проклетата му издръжка, защото съм я заслужила! В крайна сметка парите са мои, нали? Но това изобщо не означава, че ще му позволя да контролира живота ми!

Поведението на жената зад гишето бързо се промени.

— Прекрасно зная за какво говорите! — съзаклятнически прошепна тя, докато приключваше транзакцията. — След дванайсет години брак моят също реши, че е време да ме смени с някаква манекенка!

— Много ми се ще да открият някакво хапче, което ще ги направи импотентни завинаги! — каза Анабел.

— О, аз съм готова да дам на моя хапче, което отдавна е открито и се нарича цианид! — отвърна служителката.

Анабел хвърли поглед към документите на гишето и небрежно подхвърли:

— Предполагам, че банката ще блокира изплащането за известно време, нали? Но проблемът е там, че ме притискат най-различни плащания. Много ми се ще да задържа цялата сума, но печалбата ми е твърде ниска. Някъде около десет процента, ако имам късмет.

— Това е рутинна процедура при чекове за такива суми — каза жената, поколеба се за миг и хвърли бегъл поглед към екрана пред себе си. — Но в сметката на издателя има предостатъчно пари, за да я покрият, а сметката на вашата компания е съвсем редовна. Затова ще ги прехвърля веднага.

— Страшно съм ви благодарна! — светна Анабел.

— Момичета като нас трябва да се поддържат — отвърна с усмивка служителката.

— Точно така — кимна Анабел, прибра квитанцията, доказваща, че „фирмата“ й е забогатяла с 40 000 долара, и спокойно се насочи към изхода.

Лио действаше с максимална бързина. Давайки си сметка, че скоростта решава всичко, той оставаше в съответния банков салон не повече от десетина минути. Най-често предразполагаше служителите с помощта на някоя горчива шега, наситена със самоирония.

— Ех, ако можех да вкарам тези мангизи в моята сметка — подхвърли той, пременен като фирмен куриер. — Веднага щях да си платя наема. Я ми кажи, има ли в този проклет град собственик, който да не иска предплата за шибания си едностаен?

— Не съм чувал — съчувствено го погледна младият служител зад гишето.

— Всъщност, излъгах те — продължи Лио. — Това, в което живея, изобщо не е едностаен, а боксониера с канапе!

— Ти си добре — въздъхна младежът. — А със заплатата, която ми дава банката, аз съм принуден да живея при родителите си.

— Да, ама аз съм поне с трийсет години по-стар. И както вървят нещата, май аз ще живея с родителите си, когато ти станеш шеф на банката!

Младежът се засмя и му подаде разписката за 38 000 долара.

— И не ги харчи наведнъж! — шеговито подметна той.

— Нямаш грижа — отвърна Лио, тикна хартийката в джоба си и тръгна, подсвирквайки си, към вратата.

В края на работния ден бяха пробутали 77 от осемдесетте чека. Десет от тях „обработи“ Тони, при това с бързо нарастващо самочувствие.

— Фасулска работа! — обяви в микробуса той, преобличайки се едновременно с Лио. Анабел правеше същото зад окачения на канап чаршаф в дъното на каросерията, който играеше ролята на параван. — Онези тъпаци си седят зад гишетата и приемат за чиста монета всичко, което им кажеш. Изобщо не поглеждат документите. Направо се чудя на разни типове, които все още си правят труда да обират банки!

— Останаха три чека — подаде глава иззад чаршафа Анабел. — По един за всеки от нас.

— Гледай да не си удариш главата, като слизаш! — закачливо подхвърли Лио.

— Какво искаш да кажеш? — обърна се да го погледне младежът.

— Толкова си се надул, че има опасност да се заклещиш!

— Стига си се заяждал с мен, по дяволите!

— Не се заяжда, а само ти напомня, че пробутването на фалшиви чекове не е лесна работа — обади се Анабел.

— Досега не съм имал проблеми.