Дейвид Балдачи - Колекционерите

— За споразумението си права. Но никъде в него не се споменава, че трябва да дундуркам някакъв пънкар, който за малко не ни тикна в кафеза! По тази причина, уважаема госпожо, предлагам да предоговорим някои точки от въпросното споразумение, преди да продължим напред.

— Май биеш отбой, а? — презрително го изгледа тя. — Нима ще ме предадеш след всичките тези години? Някой да ти е предлагал по-добри удари?

— Парите не ме интересуват! Искам подробности за големия удар! В противен случай си тръгвам!

Анабел заряза прибирането на багажа.

— Достатъчно ли е да ти кажа къде отиваме?

— Зависи.

— В Атлантик Сити.

— Да не си превъртяла? — смаяно попита Лио и кръвта се оттегли от лицето му. — Не ти ли стига това, което се случи последния път?

— То беше отдавна, Лио.

— Но не чак толкова отдавна! Защо не опитаме нещо друго — например да ударим мафията?

— АТ-ЛАН-ТИК СИ-ТИ! — просъска Анабел, разделяйки думите на срички.

— Защо? — втренчи се в нея Лио. — Заради стареца ти, а?

Тя не отговори.

Лио скочи и заби пръст в гърдите й.

— Ти си за освидетелстване, Анабел! И ако си въобразяваш, че ще те придружа в онази дяволска дупка, защото си решила да доказваш нещо, значи не познаваш Лио Риктър!

— Самолетът излита в седем сутринта.

Лио замълча, но очите му нервно следяха действията й.

— Дано си взела първа класа — промърмори най-сетне той.

— Разбира се — кимна тя. — Защо питаш?

— Защото искам да се чувствам комфортно по време на последния полет в живота си.

— Нямаш проблем.

Лио рязко се обърна и тръгна към вратата, а Анабел спокойно продължи да си събира багажа.

Настанен удобно в читалнята на отдел „Редки книги и специални колекции“, Кейлъб Шоу прегледа молбите за използване на материали от хранилище „Лесинг“, които се нуждаеха от специално разрешение. После говори дълго по телефона, консултирайки се с един университетски професор, който пишеше книга за личната библиотека на Джеферсън, продадена на държавата след опожаряването на града от англичаните през 1812 г., и превърнала се в основата на днешната Библиотека на Конгреса. Малко по-късно в читалнята се появи редовната клиентка Джуъл Инглиш и помоли за едно томче от „Романи за 10 цента“ на Бийдъл 1 1 Популярна библиотека приключенски романи — 631 броя, — издавана от братя Бийдъл между 1860 и 1885 г. — Б.пр. , от които имала почти пълна домашна колекция. Беше белокоса жена с приятна усмивка, вероятно много самотна. При едно от предишните си посещения беше споделила с Кейлъб, че съпругът й починал преди десет години, а семейството й се разпръснало из цялата страна. Вероятно по тази причина той не пропускаше да завърже разговор с нея.

— Имате късмет. Джуъл — усмихна се той. — Въпросното заглавие току-що се върна от отдел „Реставрация“. — Свали тънкото оранжево книжле от рафта, размени с дамата няколко реплики за ненавременната смърт на Джонатан Дехейвън и се върна на мястото си. Жената бавно си сложи очилата, разгърна книжката и започна да си прави бележки върху листовете, които носеше със себе си. По очевидни причини в читалнята беше разрешено използването само на такива листове, а бележките можеха да се правят единствено с молив. На излизане чантите на посетителите задължително се проверяваха.

Вратата се отвори и Кейлъб вдигна глава. На прага се изправи една от служителките в администрацията.

— Кейлъб, нося ти бележка от Кевин — съобщи му тя.

Кевин Филипс беше временно изпълняващ длъжността началник-отдел след смъртта на Дехейвън.

— От Кевин? — учудено я погледна Кейлъб. — Защо не използва телефона или електронната поща?

— Мисля, че той опита телефона, но линията беше заета. Не знам защо не пожела да ти изпрати имейл.

— Днес съм доста натоварен — сви рамене Кейлъб.

— Мисля, че е спешно — отвърна колежката, подаде му плика и излезе.

Кейлъб стана да го поеме и веднага се спъна в извития край на килимчето под стола. Очилата му паднаха и той неволно стъпи върху тях.

— Господи, колко съм несръчен!

Наведе се и вдигна счупените очила, после погледна плика в ръката си. Вече нямаше как да прочете спешното послание на новия шеф, защото без очила беше напълно безпомощен.

— Вече няколко пъти се спъвате в това килимче, Кейлъб — обади се посетителката.

— Много сте наблюдателна, Джуъл — процеди през стиснати зъби той, после вдигна глава. — Ще ми дадете ли вашите очила, за да прочета проклетата бележка?