Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Тъй ли? — процеди през стиснати зъби клиентката и заплашително се облегна на гишето. — Значи ми се е счуло, че говорите за гаджета и разходка до Вегас, а този младеж ви обяснява колко сте прекрасна? Така ли работите и с останалите клиенти? Искате ли да споделя с вас впечатленията си от мъжа, с когото спя?

— Госпожо, моля ви! Аз…

— Достатъчно! — сряза я русокосата дама и се обърна към изхода. — Мисля, че нямам повече работа тук!

Тони отдавна беше изчезнал, следвайки знака на Лио в момента на намесата на разгневената клиентка.

Няколко минути по-късно Анабел се присъедини към тях в товарната секция на микробуса и почука по разделителната стена.

— Тръгвай, Фреди!

Тя смъкна русата перука, пъхна очилата в джоба си и започна да се съблича. Свали подплънките около талията си и мълчаливо подхвърли фалшивата лична карта към младежа. Тони механично я улови, а на лицето му се изписа тревога.

— Господи, чекът! — възкликна той.

Миг по-късно той зърна акуратно прегънатата хартийка между пръстите на Анабел и ченето му увисна.

— Съжалявам, Анабел — смотолеви той. — Наистина съжалявам!

— Ще ти дам един приятелски съвет, Тони — приведе се тя към него. — Никога не прекалявай, особено когато се представяш за друг човек!

— Добре, че решихме да те поставим под наблюдение добави с въздишка Лио.

— А защо? — мрачно го погледна Тони.

— Защото излезе от този микробус наперен като пуяк — отговори Анабел. — А самоувереността е смърт за измамниците. Още едно правило, което трябва да запомниш.

— Мога да го пробутам в друга банка — погледна я с надежда Тони.

— Не — поклати глава тя. — Събрахме достатъчно средства за големия удар, няма смисъл да рискуваме повече.

Тони понечи да протестира, но после стисна устни и седна на мястото си.

Лио и Анабел си размениха многозначителни погледи и изпуснаха едва забележими въздишки на облекчение.

Два дни по-късно Лио почука на вратата на Анабел в наетия апартамент.

— Да? — обади се отвътре тя.

— Имаш ли една минута?

Седна на леглото и я изчака да приключи със събирането на багажа в голямата чанта на пода.

— Три милиончета — отбеляза с уважение той. — Ти ги наричаш малки удари, но за повечето хора това са страшно много пари. Свалям ти шапка, Анабел!

— Такива удари може да направи всеки измамник със средни умения — поклати глава тя. — Аз просто вдигнах мизата, съвсем малко.

— Съвсем малко? Три милиона, делено на четири, са малко ?!

Тя му хвърли остър поглед и той побърза да отстъпи.

— Знам, знам. Замисълът беше твой, затова трябва да вземеш по-голям дял. Но дори и така, моят дял ще ми стигне за няколко години охолен живот. Плюс ваканцията, за която отдавна мечтая…

— Още не, Лио. Първо ще направим големия удар, а после ще мислим за ваканции.

— Хубаво, де! Исках само да си помислиш.

— Помислила съм, Лио — отвърна Анабел, пусна някакви дрехи в чантата и се изправи. — Ще го направим!

Лио завъртя незапалената цигара между пръстите си и кимна.

— Добре, ясно. Но какво ще правим с момчето?

— В смисъл?

— Беше казала, че ще участват само звезди. С Фреди нямам проблем, защото човекът е истински специалист. Но момчето беше на път да ни провали. Ако не се беше намесила…

— Ако не се бях намесила, той щеше да измисли нещо…

— Да бе, щеше да измисли! Служителката му пусна всички аванти, но копелето извади погрешната лична карта!

— А ти никога ли не си допускал грешки, Лио? Чакай, нека си помисля… Какво ще кажеш за Финикс? Или за Джаксън Хоул?

— Имаш право, но това бяха дребни удари, далеч от милионите. И никой не ми ги поднесе наготово, както ти го направи с тоя сополанко Тони!

— Ревността няма да ти донесе точки, Лио. Освен това Тони има шанс да се представи добре.

— Може и да има, може и да няма. Но аз не искам да съм там, в случай че той се провали.

— Остави аз да се тревожа за това.

— Прекрасно! — вдигна ръце Лио. — Оставям ти го! Спокойно можеш да мислиш вместо нас!

— Благодаря. Радвам се, че се разбрахме.

Лио започна да крачи напред-назад с ръце в джобовете.

— Друго? — попита Анабел.

— Има и друго. За какъв удар говорим?

— Все още е рано. Ще ти кажа, като му дойде времето.

— Аз не съм от ЦРУ! — отчаяно изръмжа Лио и се тръшна на леглото. — Аз съм престъпник и не се доверявам на никого! — Очите му се спряха върху чантата на пода. — Няма да мръдна оттук, ако не ми обясниш за какво става въпрос!

— Имаме споразумение, Лио — хладно отвърна Анабел. — Два малки удара, после големият. Знаеш какво те чака, ако решиш да се откажеш.