Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Но аз живея ей там, зад ъгъла — възрази Трент. — И нямам газ в къщата си.

— Покажете някакъв документ с адреса ви, сър — каза полицаят.

Трент извади шофьорската си книжка и му я подаде.

Полицаят я прегледа на светлината на фенерчето си и му я върна.

— Всичко е наред, мистър Трент.

— Колко време ще отнеме отстраняването на повредата?

— Зависи от газовата компания. О, и още нещо, мистър Трент…

Полицаят се наведе над отворения прозорец и напръска лицето му с флакончето, което държеше в ръката си. Трент се закашля, тялото му безсилно увисна на предпазния колан.

Вратата на линейката се отвори и от нея слязоха Стоун, Милтън и Рубън. Полицаят помогна на Рубън да свали безжизненото тяло на Трент и да го прехвърли в току-що появилата се кола, зад волана на която седеше Анабел. От линейката се появи Алекс Форд и подаде на Стоун малък сак от брезент и кожа.

— Да ти покажа ли още веднъж как се използва? — попита той.

— Няма нужда, Алекс — увери го Стоун. — Знам, че ти причиних големи неудобства, и още веднъж ти благодаря. Но просто не знаех към кого друг да се обърна.

— Бъди спокоен, Оливър. Ще освободим Кейлъб. А ако това се окаже шпионската мрежа, за която има доста данни, вие заслужавате медали. Докладвай веднага след като онези се свържат с теб. За подобна операция мога да разчитам на пълната подкрепа на службата. Излишно е да ти казвам, че доброволци няма да липсват, защото повечето момчета буквално плачат да разбият тези мръсници!

Стоун се качи в колата заедно с останалите.

— Значи сега ще си изиграем картите, а? — подметна Анабел.

— Точно така — кимна Стоун.

Позвъняването дойде точно в десет. Стоун беше събрал групата си в хотелски апартамент в центъра на града. Мъжът отсреща започна да диктува часа и мястото на срещата, но Стоун го прекъсна.

— Няма да се съобразяваме с тези инструкции, защото държим Албърт Трент — твърдо обяви той. — Можем да направим размяна, но ние ще диктуваме условията.

— Това е неприемливо! — отсече гласът.

— В такъв случай ще предадем приятелчето ти на ЦРУ и те ще „изстискат“ от него всичко, което им трябва, включително имена. Като го гледам какво представлява в момента, няма да им отнеме много дълго време, повярвай ми. В резултат ФБР ще почука на вратата ти още преди да си си събрал багажа.

— Да разбирам ли, че ще оставиш приятеля си да умре? — хладно попита гласът.

— Обяснявам ти как и двамата могат да живеят, а ти да не прекараш остатъка от живота си в затвора.

— Откъде да знам, че не е номер?

— А аз откъде да знам дали няма да ми пръснеш мозъка в момента, в който се появя? Трябва да си имаме доверие, това е всичко.

Настъпи продължителна пауза, после гласът попита:

— Къде?

Стоун му обясни.

— Имаш ли представа какво ще бъде тук утре?

— Затова поех нещата в свои ръце. Ще се видим по обяд. И още нещо: ако с Кейлъб се случи нещо, ще те убия със собствените си ръце!

Стоун изключи телефона и се обърна към приятелите си.

Милтън изглеждаше твърд въпреки страха, изписан на лицето му. Рубън изследваше съдържанието на раницата, която им беше оставил Алекс Форд. Анабел го гледаше право в очите.

— Как е? — пристъпи той към Рубън.

— Страхотна работа, Оливър — промърмори приятелят му и вдигна две шишенца с някаква течност в комплект със спринцовки. — Какво ли още ще измислят?

Стоун отиде в съседната стая. На леглото, в безсъзнание и овързан с въжета, лежеше Албърт Трент. С усилие прогони желанието си да се нахвърли върху него — този човек беше причината за всичко.

След минута се върна при останалите.

— Трябва да поспим, защото утре ни чака тежък ден. Ще наблюдаваме Трент на две смени през два часа. Аз поемам първата.

Милтън моментално се сви на канапето, а Рубън се просна на свободното легло в спалнята. След минута и двамата спяха дълбоко. Стоун се върна в другата стая, седна на стола до Трент и заби очи в пода. Тялото му трепна от изненада, когато Анабел придърпа друг стол и му подаде чаша току-що сварено кафе. Все още носеше джинсите и пуловера, с които се беше появила в хотела, но краката й бяха боси. Седна, като подви единия крак под себе си.

— Трябва да поспиш — посъветва я той, след като й благодари за кафето.

— Аз съм си нощна птица — отвърна тя и хвърли кос поглед към Трент. — Какви са шансовете ни утре всичко да премине добре?

— Нула — отвърна той. — Шансовете винаги са нула. Човек прави всичко възможно да промени тази цифра, но невинаги успява.