Дейвид Балдачи - Колекционерите

— Моля, наричайте ме Кейлъб.

Отбиха се за сандвич в деликатесния магазин на Индипендънс Авеню, след което продължиха към офиса на Сийгрейвс.

Той действително се оказа на две крачки от Капитолия, но се наложи да минат през задния вход.

— Ремонтират фоайето и там е пълна бъркотия — поясни Сийгрейвс. — Налага се да вземем асансьора отзад.

Насочиха се към задната част на сградата. Сийгрейвс продължаваше да говори за стари книги и желанието си да събере добра колекция.

— За това се изисква време — отговори Кейлъб. — Аз съм съдружник в една антикварна книжарница в Александрия, някой ден трябва да се отбиете там.

— О, със сигурност ще го направя.

Сийгрейвс отключи врата в задната част на сградата и побутна Кейлъб пред себе си.

— Асансьорът е ей там, зад ъгъла — посочи тъмния коридор той и старателно заключи вратата.

— Добре — кимна Кейлъб. — Мисля, че…

Не успя да каже какво мисли, защото загуби съзнание и се свлече на пода. Сийгрейвс се надвеси над него с чук в ръка. Не беше излъгал, че ремонтират фоайето. Всъщност това важеше за цялата сграда, която още преди седмица беше опразнена.

Завърза ръцете и краката на жертвата си, пъхна парцал в устата му и го понесе към големия сандък, опрян до стената. Вкара го вътре и ловко закова капака, после извади телефона си и проведе кратък разговор. Пет минути по-късно наблизо спря микробус. Шофьорът слезе и помогна на Сийгрейвс да натоварят сандъка, после даде газ и бусът изчезна зад ъгъла.

Малко преди разсъмване Анабел мина да вземе Стоун. Двамата отидоха до къщата на Трент и заеха позиция, която им осигуряваше добра видимост. Придвижиха се до там с очукания пикап на Рубън, на когото оставиха колата, наета от Анабел. Прибягнаха до този ход, защото пикапът се вписваше в околната среда далеч по-добре от елегантния крайслер. Предишната вечер Анабел бе наела друга кола от летище „Дълес“.

Вдигнал бинокъла пред очите си, Стоун мълчаливо наблюдаваше. Беше тъмно, влажно и студено. След изключването на двигателя купето бързо изстина и Анабел неволно се сгуши в палтото си. Стоун не обръщаше внимание на несгодите и търпеливо чакаше. До момента по пътя беше преминала само една кола. Светлината на фаровете й с мъка си пробиваше път през гъстата мъгла, надвиснала ниско над земята. За всеки случай двамата се снишиха на седалката. Сънливият водач на колата изобщо не им обърна внимание. В едната си ръка държеше картонена чаша с кафе, а с другата притискаше мобилен телефон към ухото си.

Около час по-късно започна да се развиделява.

— Внимание! — напрегнато прошепна Стоун.

От алеята на къщата изпълзя кола и бавно излезе на пътя.

— Трент — обяви Стоун, насочил бинокъла си към шофьорското място.

Анабел огледа пустия път в двете посоки и поклати глава.

— Няма как да не ни забележи, ако тръгнем след него.

— Налага се да рискуваме.

За щастие край тях мина друга кола — дълго комби с жена зад волана и три малки деца на задната седалка. Трент излезе на пътя точно пред нея.

— Ето ни го буфера — промърмори Стоун. — Ако погледне в отгледалото, ще види едно обикновено семейство, нищо повече. Карай след тях.

Анабел запали мотора и включи на скорост.

Двайсет минути по-късно напуснаха лабиринта от тесни черни пътища и се насочиха към шосе 7. Още няколко коли се включиха в процесията, но Анабел успя да се задържи зад комбито, което ги разделяше от колата на Трент. Когато излязоха на шосе 7, движението стана далеч по-оживено, тъй като то бе главна артерия към Тайсънс Корнър, Вирджиния и Вашингтон. А тези пътища, особено към столицата, се задръстваха още към пет и половина сутринта.

— Гледай да не го изпуснеш! — напрегнато говореше Стоун.

— Няма — отвърна тя и майсторски смени платната, запазвайки дистанцията до колата на Трент. Настъпилото утро улесняваше преследването.

— Май и друг път си следила чужди коли — подхвърли Стоун.

— Късметът на новака — промърмори тя. — Така отговорих и на Милтън, когато ми зададе подобен въпрос. Къде според теб отива Трент?

— На работа, надявам се.

Четирийсет минути по-късно предположението му се потвърди. Трент ги отведе до Капитолийския хълм и спря пред бариерата на служебния паркинг. Наложи се да прекъснат следенето. Спряха до тротоара и видяха как човекът от охраната вдига бариерата и маха на Трент да влезе.

— Ако знаеше, че е шпионин и убиец, едва ли би го пуснал толкова лесно — обади се Анабел.