Дейвид Балдачи - Колекционерите

След като поговориха за ужасните събития, Кейлъб се върна в читалнята и се настани зад бюрото си. Огледа уютното помещение, което винаги го беше предразполагало към спокоен размисъл. Сега беше абсолютно празно и натежало от скрита заплаха.

Почти подскочи, когато вратата се отвори и на прага застана Кевин Филипс с посивяло лице. Размениха си няколко думи, след което Кевин призна, че мисли да си подаде оставката.

— Не ми издържат нервите — въздъхна той. — След смъртта на Джонатан съм отслабнал с пет килограма. Смърт, която след убийството на съседа му и това на Джанклоу полицията вече не разглежда като нещастен случай.

— Може би имат право — кимна Кейлъб.

— Какво става според теб? — вдигна глава Филипс. — Това тук е библиотека в края на краищата. Не е възможно да ни се случват подобни неща!

— Де да знаех, Кевин.

Малко по-късно се свърза с Милтън, който следеше отблизо реакцията на медиите. Според него спекулациите бяха много и различни, но без официално становище на властите. Преди две години Джуъл Инглиш взела под наем къщата, където бяха предишната нощ. Посещенията в библиотеката били единствената й връзка с мъртвеца в спалнята. В момента възрастната жена се водела за изчезнала, а проучванията на миналото й не дали резултат. По всяка вероятност не била такава, за каквото се представяла, също като Джанклоу.

Каква бъркотия, по дяволите, въздъхна Кейлъб, след като остави слушалката. Напрежението не го напускаше. Подскачаше при всяко отваряне на вратата, а обстановката в читалнята ставаше все по-непоносима. Направо се задушавам! Но въпреки всичко остана на мястото си. В крайна сметка това му беше работата. Може би беше неопитен в обикновения живот, но към задълженията си винаги се беше отнасял сериозно. Читалнята беше празна, но предвид развитието на събитията не беше изненада. Ситуацията имаше и една добра страна, тъй като Кейлъб имаше възможност да отметне задачите, които отдавна чакаха неговото внимание. За съжаление не стана така. Усетил внезапен глад, той реши да отскочи за един сандвич до отсрещната закусвалня.

На тротоара пред сградата към него се приближи висок и изискан мъж.

— Мистър Фоксуърт?

— Бил, ако не сте забравили — усмихна се Сийгрейвс. — Тъкмо идвах при вас.

На практика стоеше отвън и чакаше, при това от доста време.

— Отивам да хапна — отвърна Кейлъб. — Но бъдете спокоен, има кой да ви обслужи в читалнята.

— Всъщност исках да ви попитам дали не бихте хвърлили едно око на моята колекция — попита Сийгрейвс.

— Моля?

— Моята колекция, казвам. Държа я в офиса си, който е само на няколко пресечки оттук. По професия съм лобист, работя за петролния бизнес. Това е причината да държа офис близо до Капитолийския хълм.

— Сигурно е така.

— Ще ми отделите ли няколко минути? Знам, че искам много, но…

— Добре — реши Кейлъб. — Но нека си взема един сандвич, защото пропуснах обяда.

— Няма проблем — усмихна се Сийгрейвс. — Исках да ви кажа, че в момента тече петдневна проверка на книги от Ан Радклиф и Хенри Филдинг, които са мое притежание.

— Много добре. Кои книги?

— „Горски романс“ на Радклиф и „Приключенията на Джоузеф Андрюс“ на Филдинг.

— Добър избор, Бил. Радклиф е типична представителка на готическата мистика. Някой хора си мислят, че романите на ужаса са продукт на нашето време, но трябва да прочетат нещо от Радклиф. Със сигурност ще им спре дъхът. А „Джоузеф Андрюс“ е великолепна пародия на „Памела“ от Ричардсън. По ирония на съдбата Филдинг е прекрасен поет, но е известен с романите и пиесите си. Говори се, че Джонатан Суифт се разсмял за втори път в живота си именно когато прочел неговия „Палечко“. — Кейлъб замълча за момент, после с усмивка добави: — Не зная какво го е разсмяло за пръв път, въпреки че имам няколко теории по въпроса.

— Страшно увлекателно — любезно кимна Сийгрейвс. — Проблемът е там, че филаделфийският букинист, от когото купих книгите, се кълне, че става въпрос за първи издания, и подкрепя твърденията си с обичайните полиграфически доказателства, но аз имам нужда от мнението на истински експерт. Цената им никак не беше малка, знаете…

— Сигурно. Нека направим така: аз ще им хвърля едно око и ако не успея да си съставя мнение — в което се съмнявам, ако това не ви прозвучи прекалено самохвално, — ще ви свържа с човек, който положително ще може да го направи.

— Нямате представа колко съм ви благодарен, мистър Шоу!