Дейвид Балдачи - Колекционерите

Ръката с ръкавицата се спусна надолу и силно стисна гениталиите на Тони.

Младежът изкрещя, но мутрите на Багър го държаха здраво.

— Честно казано, не разбирам с какво толкова си привлякъл твоята бонита — заяви Джери след кратък оглед. После вдигна ножа и изръмжа: — А сега искам името на кучката и всичко останало! Ако остана доволен, ще живееш. Иначе започвам с топките. Предупреждавам те, че истинската болка ще дойде след това. Какво решаваш, Тони? Давам ти пет секунди. След това почвам да режа и нищо не може да ме спре!

От устата на Тони излетя задавен звук.

— Какво? Не те чух.

— Ан-н-н…

— Говори по-ясно, да те вземат мътните! Нищо не разбирам!

— Анабел! — изкрещя извън себе си Тони.

— Анабел? — втренчи се в него Багър, после изкрещя с такава сила, че от устата му излетяха пръски: — Коя Анабел?!

— Анабел… Конрой.

Джери Багър пусна рязко гениталиите на младежа. Подаде ножа на един от хората си и бавно пристъпи към прозореца. Очите му равнодушно се плъзнаха по тялото на мъртвата Кармела, размазано върху каменния лъв до задната врата, след което се насочиха към далечния хоризонт.

Анабел Конрой ? Възможно ли е? Никога не беше чувал, че Пади има дете. Но явно е имал. Абсолютно изключено е двама измамници от толкова висока класа и с тази разлика в годините да носят една и съща фамилия, ако не са баща и дъщеря. Което означаваше, че сладкото момиченце на Пади Конрой се беше появило в собственото му казино, за да го направи на глупак и да му измъкне пачка, за която татенцето дори не би могъл да мечтае. Невероятно!

Добре, сладка Анабел! Навремето видях сметката на майка ти, сега е твой ред!

Изпука кокалчетата си, обърна се и спря поглед върху окървавения Тони, който скимтеше на леглото с ръце върху срамните си части.

— Друго? — попита. — Ако искаш да дишаш, трябва да ми кажеш абсолютно всичко!

И Тони се подчини. Разказа му всичко, отначало докрай, включително инструкциите й да се спотайва и да не пилее пари.

— Жалко, че не си я послушал — промърмори Багър и щракна с пръсти на хората си. — Свършвайте, момчета. Нямаме цял ден за губене.

Една от горилите отвори със замах куфарчето, което носеше. Вътре имаше четири бухалки за бейзбол. Раздаде ги на колегите си, запазвайки последната за себе си.

— Разказах ти всичко! — отчаяно изкрещя Тони. — Нали каза, че ще ме оставиш жив?

— Казах и държа на думата си — кимна съдържателят на казиното. — Ще останеш жив, след като момчетата приключат с теб. Почти жив.

Първият удар раздроби дясното коляно на младежа в момента, в който Багър затвори вратата след себе си. Босът слезе на долния етаж за чаша кафе, като си подсвиркваше, за да не чува отчаяните писъци на жертвата.

На другата сутрин библиотеката действително приличаше на разбунен кошер. Убийството на Норман Джанклоу, извършено толкова скоро след смъртта на Дехейвън, имаше ефекта на взривна вълна в сградата „Джеферсън“. Когато Кейлъб се появи на работното си място, полицията и ФБР вече бяха започнали разпитите. Той направи всичко възможно да отговаря кратко и ясно на поставените му въпроси, но задачата се оказа доста трудна, особено когато се изправи пред двамата детективи, които му бяха върнали ключовете от къщата на Дехейвън. Инстинктивно усети недоверието им и смутено се запита дали не е бил засечен в къщата на Джуъл, или пък бяха открили отпечатъците му там. На всичкото отгоре Рубън беше освободен по време, което му позволяваше да извърши и това убийство. Дали вече не го подозираха?

После мислите му се насочиха към книгата от поредицата на Бийдъл, която носеше със себе си, след като Анабел му я върна. Вкара я сравнително лесно, но това му костваше много нерви. На влизане в сградата охраната не проверяваше никого, а на излизане през рентгена минаваше само багажът на външните посетители. Въздъхна с облекчение едва когато премина през всички препятствия и я скри в бюрото си.

След известно време в библиотеката се появи човек от отдел „Реставрация“ с няколко готови книги в ръце. Кейлъб изрази желание да ги занесе в хранилището и това му даде възможност да върне книгата на мястото й. Но в момента, в който понечи да я постави на рафта, очите му попаднаха на корицата, леко повредена от тиксото, с което Анабел я беше залепила за бедрото си.

„Страхотно! — горчиво въздъхна той. — Не стига, че я открадна, ами сега и това!“ Налагаше се да изпрати книгата за поправка. Излезе от хранилището и се зае да попълва необходимите формуляри, след което вкара искането за реставрация в компютърната система на библиотеката. После се спусна в подземния коридор, който водеше към сградата „Мадисън“, старателно избягвайки да поглежда към вратата, зад която доскоро беше монтиран цилиндърът с газа, убил Джонатан. Когато най-сетне стигна до отдел „Реставрация“, той връчи книгата на Рейчъл Джефрис, известна със своята бърза и качествена работа.