Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

В заключение на прегледа си на икономическото положение в България Ричард Спейт обобщава причините за забелязаното от него подобрение на условията за мнозинството от населението.

Това се дължи отчасти на икономически причини — увеличената производителност в земеделието и фактът, че индустрията преодолява някои от болките на растежа — но най-вече това се дължи на умишлената политика на режима, който се стреми да отбие настояването за либерализация чрез засилено темпо на материални отстъпки. Определено няма никакво придвижване към отпускане на диктатурата на малката група, която доминира партията и страната през последните десет години: точно обратното, признаците са, че режимът възнамерява да реагира на отклоненията по-твърдо от всякога преди това. Подобна ситуация би била опасна в Полша или Унгария, но мисля, че за момента е вероятно да им се размине на тези на власт в България, където хората винаги са били доволни от малко, не са свикнали на свобода и обикновено духовните ценности са пренебрегвани, стига материалните нужди да могат да бъдат посрещнати. Старото поколение е все още враждебно, но безсилно; интелектуалците са малко и им липсва водаческата дарба, проявена от техните колеги в Полша и Унгария; селяните не са никак настроени за активна опозиция; а студентите изглежда се интересуват повече от взимането на изпити, които да им помогнат да получат правителствени длъжности, отколкото да рискуват бъдещето си, като атакуват с копия вятърни мелници. Що се отнася до промишлените работници и армията от бюрократи, на които режимът главно се осланя, признаците са, че стига да няма някакъв силен тласък отвън, те са готови да приемат сегашното състояние на нещата дотогава, докато то им предлага постоянна работа и растящ стандарт на удобство. Повечето от тях изглежда отдават по-голяма важност на перспективата за нов мотоциклет, отколкото на радостта от демократични свободи.

(Илюстр. 2: Последна страница от доклада на Ричард Спейт от 27.08.1957 г.)

От 21 до 27 септември 1957 г. в София се провежда сесия на Международния олимпийски комитет — първата отвъд Желязната завеса, както докладва посланик Спейт.

Откакто комунистите взеха властта в 1944 г., в тази столица не е имало подобно събиране на влиятелни представители на некомунистически страни. Британската делегация се състоеше от лорд Абърдер и лорд Ексетър. Американската бе начело с Ейвъри Бръндейдж, председателя на МОК. Между другите представители бяха Принц Жан и Принцеса Жозефин от Люксембург, Принц Аксел и Принцеса Маргерита от Дания и Принц Голам Реза Пахлави от Иран. От самото начало бе ясно, че третирането ще бъде различно. Ударението не беше поставено върху големите постижения на комунизма, а на българското културно и историческо наследство. Това трябва да е била първата група посетители, на които бе позволено да се спасят от стандартните посещения във фабрика и колективизирано стопанство. Бяха положени всички усилия да се създаде илюзията, че София е нормален цивилизован столичен град, различаващ се малко от тези на Запад. Всичко това вероятно не беше без връзка с настоящите български усилия за подновяване на дипломатическите отношения със САЩ. Всички делегати с изключение на лорд и лейди Абърдер, които отседнаха при мен, бяха настанени в импозантния плюшено-мраморен хотел „Балкан“, който едва беше завършен навреме за тях. Те бяха успешно изолирани от всичко наподобяващо същинската България и на практика от всички българи с изключение на хотелски служители и олимпийски официални лица. Организаторите не одобриха настаняването при мен на лорд и лейди Абърдер, нито факта, че те предпочитаха сами да разглеждат места, често по време на заседания.

На самия конгрес, както изтъква посланик Спейт, главният български коз е бил генерал Стойчев.

Генералът, който се е представил блестящо през войната, беше добре познат ездач в международните спортни кръгове преди войната. След революцията той успя да запази не само позицията си, но и големия си апартамент и кола. Неговите английски сака, неговата жълта жилетка с пиринчени копчета и дори понякога вратовръзка на клуба „Кавалри“ изглеждаха странно всред партийните водачи без вратовръзки. Той беше познат на членовете на МОК от предишни срещи и беше харесван от тях, и този случай му предостави уникалната възможност да демонстрира пред своите сънародници положението си в международния спортен свят, за да опровергае онези, които в последно време казваха, че той не би могъл да оцелее.