Димитър Димитров - Съветска България през три британски мандата (Ричард Спейт 1956–1958 Антъни Ламбърт 1958–1960 Антъни Линкън 1960–1963)

След като се запознава с доклада на заминаващия от България посланик Спейт, началникът на Северния отдел на форин офис, Томас Бримлоу, пише следното заключение на 9 октомври 1958 г.:

Трябва да се помни колко лоши са били понякога нещата, когато правим преценка колко лошо е сега отвъд Желязната завеса, факт е, че общо взето животът за нашите мисии не е така лош, както беше през последните години от живота на Сталин. Ние правилно не скъсахме отношенията тогава и няма валиден аргумент за прекъсването им сега. Трябва да сме търпеливи и внимателни. Целият комунистически блок еволюира твърде бързо. В никакъв случай не съм убеден, че тази еволюция ще бъде в наша полза, но със сприхавост не ще стигнем доникъде. Както показа Полша, правилната политика е резервираност и търпение в лоши времена, и приятелство веднага след като нещата се подобрят.

Антъни Ламбърт е роден на 7 март 1911 г. Във Форин офис работи от 1934 г. Изпращан е в посолствата в Брюксел 1937–39 г., Анкара 1940–42 г., Бейрут 1942–44 г., Стокхолм 1949–52 г. Шарже д’афер в Атина между 1952 и 1958 г. Пълномощен министър в София от 5 ноември 1958 г.

На 2 януари 1959 г. Антъни Ламбърт изпраща до външния министър, Селуин Лойд, доклад с първите си впечатления от България.

Първото и най-трайно впечатление се сумира в думата „сателит“. България, разбира се, е тясно свързана с Русия с кръвни, исторически и езикови връзки — много повече от всяка друга страна в съветския блок. Но нещо повече от това, България е с вързани ръце и крака от един огромен икономически и политически апарат. Картината, която оставя у външния наблюдател, наподобява на затворено в космическа сонда безпомощно куче, което лае в безековата пустош.

България няма никаква собствена външна политика и почти не си говори с три от съседите си. И докато никой не очаква такава малка страна да бъде напълно независима, тя има пред очите си примера на нейните съседи. Югославия и Гърция, и двете малки и бедни страни, следват собствена линия във външната политика. Нещо повече, за безчет българи Югославия, която мнозина от нас поставят ниско в стълбицата на човешките свободи, излъчва свобода. И това не е чисто метафизична концепция. Веднъж след като успее да стъпи на югославска земя, българинът е свободен човек. А какви трябва да са чувствата на българина към омразния грък, който ако желае да отиде в Америка или Австралия, трябва просто да се качи на кораб в Пирея.

Много по-важна от външната политика обаче е икономическата политика. Тук също българските ръководители нямат пространство за маневриране. Природно страната е много плодородна, селяните се трудят упорито и са развили известни умения, а има и елементи на индустриално развитие. Това е потенциално богата страна. Но аз имам впечатлението, че тази страна се ръководи така, че да задоволява интересите на някой друг, а не собствените си жители. Ако е така, това трябва да е крайно унизително за населението.

Същото се отнася до образованието и културата. Българите се гордееха с образователната си система, която, като се има пред вид късата и неспокойна история на страната, изглежда е била похвална. Сега това предстои да бъде радикално променено — и не за по-добро, а за да отговаря на една чужда система. На по-високо интелектуално ниво положението става още по-лошо. Никоя страна не може да си позволи да бъде без интелигенция, и никоя интелигенция не може да оцелее без международни контакти. Тези интелектуалци, с които се срещнах досега — и те са сравнително многобройни — са отчайващо загрижени как да поддържат връзки със Запада. На теория това е окуражително, но на практика не е така. Един типичен пример имаше неотдавна, когато заедно с известен британски нумизмат отидохме в археологическия музей в Пловдив. Бяхме развеждани от служител (учен от значим калибър), който беше в захлас от възможността да срещне събрат. Но бедният човечец трябваше да си признае, че т. нар. уредник, назначен от Партията, си отишъл с ключа от монетната колекция.

Човек не може да избяга от усещането, че над всеки българин, включително предполагам и повечето от ръководителите, виси сянката на страха и московската ръка на смъртта. Мисля, че няма и най-малък шанс за реакция срещу тази мрачна ситуация и вероятно българите са били под чужда тирания толкова много векове, че са се примирили да приемат това завинаги. Въпреки това, колкото и да е странно, тези на власт изглежда отдават важност на желанието България да бъде смятана за достоен член на обществото на нациите. За момента, обаче, това желание по отношение на нас се изразява в недоверие и досадност. Желанието да бъдат смятани за достойни за уважение, сигурен съм, е искрено. Това несъмнено е проява на национализъм, който апаратът на една всецяло полицейска държава, ръководена в крайна сметка от Москва, прави всичко възможно да подтисне. Така България се стреми и може да привлече туристически поток. Но туристите, ако изобщо получат визи, всеки момент може да имат сериозни проблеми с полицията и съм сигурен, че такъв поток никога няма да се развие. Както ми каза един пристигнал неотдавна гръцки приятел: „Никога преди не бях ходил в България, но и тя мирише както останалите страни зад Желязната завеса“.