Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Той почти се разплака от безсилие и от острото си чувство за вина. На ти сега зверове, каквито никъде ги няма! Що му трябваше да изрича такова лекомислено желание! Само да се изфука пред Нуми с храбростта си! А тя стана жертва, не той!

— Нумиии — извика той още по-силно. — Твоят проклет Мало даже не помръдва.

— Ох, не го наричай така — изпъшка тя. — Ние сме си виновни. Пък и как ще ми помогне, ни ръце има, ни оръжие!

— Говори! Говори ми да се ориентирам — подкани я той, когато тя спря. — И не се бой! Ще те намеря! Ритай, хапи — добави той съвсем глупаво, забравил, че устата й също се намира в шлема. — Опитай се да освободиш ръката си. Компаса виж! Впръсни му газ, с резеца го срежи…

Нуми само тихичко простена в отговор на многобройните му съвети. Това го накара почти да обезумее и той като слепец се заблъска в гигантските стволове, търсейки отвъдния край на гората.

Не трябваше да тича така слепешката, защото дърветата си го подхвърляха едно на друго като баскетболна топка. Според компаса бе изминал повече от седем километра, но дали в правилната посока? Нуми се обаждаше от време на време ту с изохкване, ту с някоя дума, но и тя не можеше да му покаже къде се намира — близо или далеч, от ляво или в дясно. Защото един радиоглас винаги с еднаква сила преодолява разстоянията във всички посоки. То е все едно да се опиташ да определиш по транзисторното си радио къде се намира говорителят — в София ли, в Пловдив ли, или пък във Варна и на коя точно улица.

Веднъж тя изписка възторжено в ухото му „Пусна ме!“, но само миг след това извика едно смъртно ужасено „Аааа!“ и замлъкна сякаш завинаги. Той разплакано я молеше да се обади отново, да каже какво е станало, къде се намира. Чу отново гласа й, когато лежеше съвсем безсилен някъде в края на гората, защото между стволовете бе станало по-светло.

— Кошмарни са — изрече тя отпаднало. — Не идвай, Ники! Защо и двамата да загинем.

Бе казала „кошмарни са“, значи звярът не беше един. Дали наистина да не се върне? Така се запита момчето, но само още по-ожесточено запълзя към светлото.

Тревата отвъд последните дървета бе също висока и Ники се шмугна като гущер в нея. Дълго не посмя да вдигне глава, а сърцето му лупаше така силно, че сякаш тресеше земята под гърдите му. И щеше дълго да лежи, ако изведнъж не бе чул едно грохотно ръмжене, нещо като далечна гръмотевица, ако и почвата под корема му наистина вече не бе закънтяла.

Той вдигна глава над тревата с чувството, че го обгражда цяло стадо зверове, и забрави да я върне обратно. Не забрави, а не можа, защото целият се вцепени от гледката. Очите му не успяха да различат какво точно виждаха. На стотина метра пред него като че ли се биеха слон, кит и октопод, сплетени в общо кълбо с размерите на жилищна кооперация. На всички посоки се размахваха шии, хоботи, пипала, може би опашки, крака с дебелината на дворцови колони. После му се стори, че не са слон, кит и октопод, а праисторически чудовища като ония, които бяха нарисувани в учебника по зоология. А когато очите му най-после прогледнаха истински, той зърна да се премята сред чудовищното кълбо и скафандърът на Нуми. Вече действително като играчка от новогодишна елха в сравнение с тия гигантски туловища.

Ники понечи да й съобщи, че я е открил, но вместо това отново зарови главата си в тревата. С какво щеше да й помогне? С газовото пистолетче ли? Тук трябваха тонове приспиващ газ! И от самолет да се пръскат. С лъчевия резец ли? И нокътя им не ще изрежеш с него! Или пък с прашката? Не беше ли права, като му казваше да не идва? Безсмислено е да загиват и двамата. По-добре е да помоли Мало да го върне на Земята, та поне там да научат какво става из космоса!…

Така си мислеше момчето Николай Лудогорски от цивилизацията Земя, свряло се като мишка в тревата, за да не го открият чудовищата. Но Ники Лудото каза нещо съвсем друго, щом в шлема му звънна ужасеният повик на момичето: „Ники, защо мълчиш?“.

— Тук съм, не се безпокой! Ще измисля нещо! — отвърна Ники Лудото.

— Нищо не измисляй! — каза странното пиранско момиче. — Пази се да не те забележат! Ох, цялата ме изпочупиха! Защо не ме изядат най-после, та да се свърши това мъчение.

Момчето отново вдигна предпазливо глава, за да види защо наистина не я изяждаха, а само я подхвърляха между хоботите си на десетки метри над земята. Битката там като че ли бе поутихнала, шиите и хоботите се люшкаха някак си лениво, един от тях вдигаше и сваляше сребристия скафандър като асансьор и сякаш го показваше на другите.