Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

— Нуми, слушай ме сега! — викна й той задъхано. — Ръцете ти са свободни! Когато си най-близо до земята, боцни го с резеца. Аз ще се покажа да им отвлека вниманието, а ти бягай.

— Недей, опасно е! За теб е опасно.

— Прави каквото ти казвам, чуваш ли! — побесня той от собствения си страх. — Така ще те набия после, че…

— Как така ще ме набиеш — възмути се тя и се разплака. — Бягай, Ники, безсмислено е!

— Млък, глупачке, защото веднага ще скоча! Прави каквото ти казвам и ми дай знак!

Тя не му даде искания знак, но щом видя хобота да я сваля отново към тревата, Ники се изхвърли от мястото си и размаха ръце и крака, за да привлече вниманието на чудовищата към себе си. Те не я пуснаха. Може би не бяха го и забелязали. Вторият скок го отнесе още по-близо до тях. Резеца — крещеше й той, — резеца! Но летеше така бързо, че я загуби от погледа си. Оглушал и ослепял от собственото си безумие, Ники не бе в състояние вече да се спре. А и слабата гравитация го носеше с двойно по-голяма сила. Сякаш не той скачаше, а нещо друго го изхвърляше във въздуха накъдето си ще. Приличаше на топче за тенис на маса, което, веднъж ударено, можеше до безкрай да подскача насам-натам.

И все пак нещо го спря. Направо във въздуха, при поредното му отскачане. Стегна го в плътен обръч около кръста и забави полета му. Беше сиво-черно, по-дебело и от най-дебелия питон в зоологическата градина и го отнасяше към някакви сивочерни гърбове на китове или гигантски слонове. Иззад тях ту тук, ту там се надигаше чудовищна глава с ококорени плочести очи, готова да посрещне поредната си плячка. Той се подпря с юмруци на питона, опита да се завърти, но обръчът го стегна още по-силно. Успя единствено да зърне момичето далеч под себе си, в тревата. Чудовищата бяха го пуснали, за да уловят него.

— Бягай! — викна й той и насочи двете си оръжия напред.

Беше безсмислено да се опитва да среже тоя гигантски хобот, но, ако той го отнесеше близо до очите на звяра или до зиналата му паст, щеше да забие режещия лъч в някое око, щеше да стреля и с упойващия газ в гигантската муцуна.

Нуми сякаш бе отгатнала това му решение, защото гласът й гръмна в ушите му:

— Не прави нищо, чуваш ли! Ще ги разсърдиш! Само трябва да изтърпиш. Скафандърът ще издържи. И скрий патрончетата, ще ги изтървеш. Аз загубих моето.

Сигурно се намираше вече в безопасност, щом можа да изреди толкова наставления наведнъж.

Хоботът го пренесе доста далеч от едната глава, после като че ли го показа и на втора, а след това го заразмахва като същинско махало. Като ония панаирджийски люлки, чиито вързани на синджири столчета те изхвърлят страховито високо. Ники я послуша и пъхна в джобовете си двете безполезни на това разстояние пирански оръжия, та поне да освободи ръцете си. И добре, че го направи, защото в следващия миг обръчът около кръста му се отпусна и той полетя с главата надолу. Кракът му обаче се заклещи в тоя кой знае как свил се обръч и момчето остана да виси на единия си крак. Кръвта нахлу в мозъка му, замая го. Не, все пак трябваше нещо да се направи! Ако още малко го полюлееха така, сам щеше да си умре.

Той събра сили в себе си, изхвърли се нагоре и обгърна с две ръце онова, което така безпощадно го размахваше. Веднага усети болката от разпънатия глезен, който бе си останал в обръча. Да можеше някак си да го освободи, сега би могъл и да отскочи, защото хоботът забава размахването си. Ето че дори бавно заслиза надолу, после освободи крака му и се изпъна като телеграфен стълб, по който Ники веднага се плъзна. Краката му стъпиха леко в тревата, в изкълчения му глезен обаче сякаш нож се заби и той не успя да хукне веднага. А и веднага го хванаха отново. Този път за лакътя.

— Стой!

Беше Нуми. Той жертваше живота си за нея, а тя, глупачката, преспокойно си стоеше на мястото.

— Няма смисъл. Колкото пъти опитвах, все ме хващаха и само ме търкаляха насам-натам. Стой мирно! Имам чувството, че не ни мислят лошо. Само са любопитни.

Щом хоботът бе го оставал да слезе точно до нея, може би наистина нямаха враждебни намерения. Но какви бяха тези „те“?

От това разстояние се виждаха само гигантски крака, като колонадата пред Народния театър. И отпуснатия неподвижен сега хобот пред тях. Не бе възможно да се огледа повече, както не е възможно да огледаш добре една сграда, когато си близо до нея.

— Нуми, какво е това? Разбра ли нещо?

— Не, но мозъчните им излъчвания съвсем се успокоиха. И не ми се струват враждебни.

— Хайде полекичка назад — предложи той шепнешком, сякаш се боеше да не го чуят, и хвана ръката й.