Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Докато се разхождаха по него и надничаха ту от едната му страна, ту от другата, звярът потегли. Придвижваше се доста бързо и леко.

— То е от слабата гравитация на планетата — рече Нуми. — У нас такава грамада не би могла да съществува. Ще я убие собствената й тежест.

— Но какво ще правим? — попита Ники, уверил се, че сега се намираха в още по-голяма безизходица. От тази височина бе невъзможно да се опита повторно бягство.

— Ти ще кажеш, ти искаше да се срещнеш с невиждани зверове.

Той не чу в гласа й подигравка, но в тяхното положение звучеше тъкмо така. Отгоре на всичко Нуми се изтегна върху гърба на звяра, сякаш се готвеше да спи.

— Буф, като изпочупена съм! Ти леко се отърва. То видя, че приличаш на мен и те остави. Пък мен сигурно ме изследваше. Не можеш да си представиш как ме търкаля и гони, и подхвърля насам-натам! Добре, че издържа скафандърът!

— Изследвало те е, защото веднага е разбрало, че ти си експериментален човек.

Нуми не се засегна както друг път, когато той, вместо с името й, се обърнеше към нея с „Ало, експериментчето, как си?“.

— Щом можеш пак да се заяждаш, значи всичко е наред.

Той легна до нея.

— Ти си права. В такова положение най-важното е спокойствието и силната храна, както препоръчват земните ни доктори. Мисля да изям някое и друго хапче.

— Аз глътнах едно — каза тя. — Чудесно изобретение са тия наши хапчета!

— Чудесно за теб. Аз и всичките да изгълтам, пак ще си бъда гладен, като няма какво да дъвча.

Нуми отново му показа, че твърде успешно бе усвоила вече от него умението да се заяжда. В началото на запознанството им то й беше съвсем непознато. Но нали и затова различните цивилизации толкова искат да се запознават — та да се учат една от друга. Тя каза:

— Ако знаех предварително, че ще те срещна, щях да ти поръчам специален шлем, пълен с дъвки.

Ники не й отговори, защото в момента всмукваше второто хранително хапче от съответната тръбичка в шлема. То също така бързо изпълни целия му стомах с усещането за пълнота и ситост, но земният човек е свикнал да приема храната чрез продължително дъвчене и гладът продължаваше да измъчва устата и гърлото му. А дъвките лежаха в джоба и не бе възможно в тоя опасен въздух да вдигне шлема си. Той се загледа в небето, по което се събираха грамадни облаци.

— Ще завали май. Не биваше да тръгваме из космоса без чадъри.

Звярът под тях си нямаше чадър и сигурно затова още по-бързо хукна нанякъде.

— Къде ли ни отнася? — рече Нуми.

Той бе й се ядосал, че не се засмя над шегата му с чадърите и отвърна:

— Да те покаже на децата си. Да видят и те момиче с два мозъка.

— Ники — огорчи се малката пиранка. — Защо пак ставаш лош?

— Питаш ме, като че ли аз знам къде ни отнася!

— Значи, не те смущава, че това същество има цели две глави, а моите два мозъка непрекъснато те дразнят! Пък уж ме обичаш.

Това странно момиче въпреки всичко нито веднъж не нарече животното звяр или чудовище. За нея всяко живо нещо беше същество.

— Кога съм ти казвал, че те обичам? — възмути се Ники.

— Ето и сега, дойде веднага да ме спасяваш!

— Това е друго. Вие на Пира само тия ли спасявате, които обичате?

— Там всички се обичаме и уважаваме. Защото няма по-скъпоценно нещо от човека.

— Това е друго. И ние… — Той щеше да каже, че на Земята е същото, но и без телепатичните си способности Нуми щеше да познае лъжата. Та нали оня пазач на изложбата, пък и публиката я посрещнаха не само без обич, но и без най-малкото уважение. Затова се поправи: — Исках да кажа: и вие там не се обичате еднакво, нали?

— Буф, не ми се спори сега с теб — въздъхна тя. — Голям си спорлю!

Николай се изкикоти.

— Няма такава дума в нашия език.

— А как казвате на човек, който обича да спори за всяко нещо?

Ники не откри думата, която може би и не съществуваше, и Нуми възтържествува:

— Ето, сега вече си имате такава дума, спорлю такъв!

— Ти си спорла — озъби й се той. — Няма такава дума!

— Има! Щом нещо вече е създадено, значи го има. Нуми създава думи, а Ники дъвче гуми — отмъсти си тя заради дъвките, които той бе донесъл със себе си от Земята, а тя не можеше да понася, и скокна от мястото си, сякаш се уплаши да не я набие.

Но не затова бе скочила, а внезапно бе си наумила нещо. Изтича до най-близкия няколкометров врат на звяра и пъргаво се закатери по набръчканата му кожа. Животното сякаш усети намерението й, защото изви тази си глава назад и я сниши. Нуми се издърпа още нагоре, легна по корем над челото и замря неподвижна.