Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Направи гърбом няколко предпазливи крачки, теглейки я подире си, но хоботът веднага се спусна над него. Краят му беше изострен и завършваше в нещо като копито или широка длан. Тя разтвори дебелата си сбръчкана кожа и от нея току пред лицевото му стъкло изникнаха няколко дълги остронокти пръста. Ники ужасено се дръпна и падна в тревата.

— Не мърдай! — предупреди го отново Нуми.

Пръстите обхванаха целия му шлем и полекичка го вдигнаха, сякаш искаха само да изправят падналото момче. После зашариха по целия му скафандър, но го заопипваха внимателно, като да проверяваха дали не си е счупил нещо. Тогава Нуми, вместо да използува залисията на хобота и да избяга, направи нещо, което можеше да направи само едно такова странно пиранско момиче.

Тя предпазливо се долепи до този хобот, цялата се залепи за него и започна да го милва и да го потупва галено, както се потупва врата на любим кон или вярно куче. Хоботът изостави момчето, изви се към нея, а момичето влезе в прегръдката му, не преставайки да го милва. Хоботът я вдигна и я заотнася към една от главите, надникнала облещено отгоре им. Сега сигурно вече щеше да я глътне. Ники съвсем онемя от страх. Дори не си помисли, че моментът е сгоден за бягство. Затова не бива да му приписваме прекалена храброст. Той просто не се сети за това.

Нуми бе стигнала вече до облещената и раззинала челюсти глава. Невероятни бяха тези челюсти. Двамата заедно можеха да бъдат само една мъничка хапка за тях, а момичето не се уплаши. То започна да милва и тях отстрани. Те изтракаха оглушително, отвориха се пак, затвориха се, но не посегнаха към него. Тогава Нуми се измъкна от прегръдката на хобота и стъпи върху тая чудовищна и на вид, и по размери глава.

Държеше се като малко дете, което безстрашно се приближава към устата на лъва, защото го смята само за голяма играчка. Ето, от другата страна изскокна друг такъв хобот, а тя се остави и нему, като го милваше по същия начин и го насочваше да я обгърне през кръста, не през ръцете. Хоботът я вдигна от главата и я понесе към друга такава глава. Приближи я към очите си, които сигурно бяха големи колкото автомобилни колела. Нуми успя да се изплъзне и оттам и стъпи върху втората глава. Както би стъпил човек върху капандурата на висока къща. Изправи се и преспокойно направи няколко крачки напред-назад.

— Ела и ти горе — чу Ники гласа й в шлемофона си. — Оттук се вижда по-добре. Буф! Нищо не мога да разбера! Коя глава на кое тяло е, кой хобот на кого е?

Тогава Ники си помисли нещо доста разумно, което досега не бе му хрумнало. Щом Мало бе ги довел тук и си кротуваше на поляната, сигурно знаеше, че това не ще е особено опасно за тях. Нали е Спасител на живота. И вече тръгна по-спокойно, с намерението да обиколя тия зверове, да ги огледа от повече страни. Вървеше сякаш покрай дънерите на ония гигантски дървета в гората, а това бяха крака с груба като кората на стогодишни дъбове кожа. Един, два, три, четири… Там още един и още един… Внезапно изотгоре към него се проточи нещо, което се разтягаше и изтъняваше в края си. Опашка или хобот? Не смогна да го види добре, защото ръцете му инстинктивно се вдигнаха за отбрана. Нещото го докосна много леко и Ники си спомни какво бе направила храбрата му пиранска приятелка. Прегърна го, с лек натиск го насочи към кръста си и го замилва. Нещото го подхвана все така внимателно и с бързината на асансьор го вдигна нагоре. След няколко мигвания Ники стъпи отново на краката си и веднага се усети свободен. Живият асансьор вече се отдалечаваше със змийски огъвания, а Нуми му махаше с ръка на пет-шест метра от него.

— Добре дошъл при твоите невиждани зверове!

Дори можеше вече и да се смее това изумително момиче! А който е пребивавал така върху гърба на някакво съвсем непознато чудовище, знае добре, че тогава на човек никак не му е до смях.

На страха очите са големи — казват там, където бе се родил Ники. Не знаем дали на Пира имат подобна поговорка, но и Нуми бе видяла повече зверове, отколкото бяха в действителност. Отначало няколко, после два, а накрая той се оказа един. Изглежда, очите на страха навсякъде из космоса са еднакво големи. И ако това е така, значи сме открили още един закон на природата.

Гигантското същество притежаваше две глави, по един разтягащ се хобот под тях, множество крака, чийто брой и отгоре не можаха да установят, и две подобни на хоботите опашки, които също умееха да хващат с ловкостта на човешки ръце. Гърбът му бе разделен на две половини от една дълбока гънка — същинска падина между два хълма.