Любен Дилов - До райската планета и назад (Другите приключения на Нуми и Ники Научнофантастичен роман за деца)

Ники я преживяваше за пети път и вече й се радваше. Ако не седяха в окото на Мало, а в просторната му утроба, която бе се превърнала в тяхно постоянно жилище, сигурно щеше да си поплува из въздуха. След още миг обаче те прекосиха облачната покривка на планетата и пред погледа му затрепка чудно видение.

Цялата равнина под тях бе като нарисувана от много вдъхновен и щастлив художник. Сред нея цъфтяха в пищно великолепие бухналите глави на огромни цветя и храсти.

— Мечта! — прехласна се тихичко той, сякаш се боеше да не го чуе планетата.

— Ужасни са!

— Кои? — обърка се Ники от възклицанието й. — Аз не съм виждал по-красиви цветя.

— Какви цветя — сопна му се Нуми. — По-отвратителни зверове от тия не мога и да си представя!

— Я не ме будалкай! Зверове! Понеже аз онзи ден казах, че искам зверове, ти сега…

Нуми ядосано го прекъсна.

— Аз не знам какво е това „будалкай“, но ти явно ми се подиграваш, загдето исках планета само с цветя. А аз наистина казах на Мало твоето желание и ето ти ги зверовете! За такива ли си мечтаеше?

— Нуми, не бива така — предпазливо я укори той, за да не се скарат точно преди кацането им на планетата. — Аз наистина виждам само едни цъфнали храсти и цветя, цветя…

Децата се изгледаха с подозрение в очите. Ники не издържа на изпитателния й поглед, отново се обърна към зеницата на Мало и смаяно възкликна:

— Я! Няма никакви цветя! Ама и животни не виждам.

Пиранското момиче също бе изненадано.

— Изчезнаха! Само планини някакви…

— Само планини и морета! Та ние сме още далеч, Нуми, и нищо друго не се вижда изобщо! Какво беше тогава това одеве?

— Не знам. Ще попитам мозъка си.

Тя пъхна пръстче зад лявото си ухо и натисна копчето на електронния мозък. Послуша обясненията на вътрешния му глас, после го изключи.

— Казва, че когато човек дълго пребивава в затворено пространство, без други възприятия, мозъкът му понякога сам си произвежда някакви видения. Тогава вижда неща, които силно му се е искало да срещне или пък нещо съвсем чудато, дето го няма никъде. Вашите учени наричали това явление ейдетически представи.

— Ей… де… тически ли? — разчлени Ники мъчната дума и си спомни, че когато седеше дълго в клозета, без да си е взел книга за четене, мозъкът му си фантазираше каквото си щеше. Но то май не беше същото явление.

— Ейдетически — повтори Нуми. — Така му казват вашите, но и ние го имаме.

— Добре де — заяде се Ники Лудото, — защо ти, като искаше цветя, видя моите зверове? Все наопаки да си!

— Ти си наопаки! — върна си малката пиранка.

— Но аз наистина исках да бъде планета с цветя, защото ти я искаше!

— И аз исках да бъде, каквото ти искаше! Със зверове… — поразтрепераха се устничките на момичето.

— Хайде, хайде, вземи сега пак да ми ревеш, че не сме били съвместими! Изобщо това не са ейдетически, а идиотически представи!

Ники усети, че тя не разбра шегата му или не я прие, за да не обиди сериозния си електронен мозък, затова отново прибегна до мъдростите на своя прадядо:

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че момичетата все виждат не това, което виждат момчетата. И няма значение от коя планета са.

— А пък момчетата винаги обратното — засмя се тя и скокна от мястото си. — Хайде за шлемовете!

Скокът й беше непредпазлив. Тя удари главата си в меката плът на Мало и се завъртя като пумпал във въздуха, размаха ръце и крака. Ники само с едно докосване я завъртя още по-силно. Нуми весело се разписка, а той се запревива от смях, защото тя се кълчеше така, както никакви ейдетически представи не можеха да ти го представят.

— Спри ме вече — примоли се момичето накрая. — Моля те, Ники, не мога сама! Мало ей сега ще кацне!

Той улови единия ботуш на скафандъра й и я смъкна надолу. После двамата нетърпеливо запълзяха през тъмните, пулсиращи като живи проходи на Мало. Трябваше да се приготвят за непознатата планета, а все още не знаеха какво ще им предложи тя — невиждани цветя или невиждани зверове.

Лекотата в телата им си остана и след като стъпиха на планетата. Вярно, не беше както онази безтегловност, в която ставаш безпомощен, ако нямаш опора, но почвата под тях сякаш се огъваше и ги караше да залитат. Нуми съобщи, че гравитацията тук била значително по-слаба, отколкото на Земята и на Пира. Вероятно бе питала своя електронен мозък за това явление.