Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

Какамбо преведе думите на гостилничаря на Кандид, който ги изслуша със същото възхищение и същото учудване, с което ги предаваше неговият приятел Какамбо.

— Каква е тази страна — казваха си те един на друг, — непозната по цялата земя, където всичко е тъй различно от останалия свят? Вероятно това е страната, където всичко върви добре, защото е абсолютно необходимо да има такава страна. Каквото и да казваше философът Панглос, често съм забелязвал, че във Вестфалия всичко върви доста зле.

Какамбо изрази пред гостилничаря голямото си желание да научи повече за страната. Гостилничарят му каза:

— Аз съм голям невежа и така ми е много добре. Но тук има един старец, който е бил някога в двореца; той е най-ученият и най-общителният човек в цялото царство.

Веднага отведоха Какамбо при стареца. Кандид сега беше по-малко важната личност и придружаваше слугата си. Влязоха в една доста обикновена къща — вратата й беше само от сребро, а стените бяха облицовани само със злато, но изковано с толкова вкус, че и най-богатите ламперии не можеха да се сравнят с тази украса. Наистина преддверието беше инкрустирано само с рубини и изумруди, но начинът, по който те бяха подредени, компенсираше тази крайна простота.

Старецът покани двамата чужденци да седнат на диван, напълнен с пера от колибри, заповяда да им поднесат питиета в диамантени чаши и след това задоволи, любопитството им с тези думи:

— Аз съм на сто седемдесет и две години и от покойния си баща, който беше царски оръженосец, научих за чудните промени в Перу, на които е бил свидетел. Царството, в което се намирате, е старата родина на инките, които твърде неблагоразумно излезли от него, за да покорят част от света, и накрая били унищожени на свой ред от испанците.

Онези князе от тяхното семейство, които останали в родната си страна, се оказали по-мъдри. Със съгласието на целия народ те заповядали никой жител, никога да не напуща нашето малко царство. Това именно спасило нашата невинност и нашето щастие. Испанците имали някакво смътно понятие за нашата страна, която те нарекли Елдорадо. Преди стотина години един англичанин, рицарят Рали, успял да се приближи до границата ни. Но тъй като ние сме заградени от непристъпни скали и пропасти, досега винаги сме били защитени от алчността на европейските народи, които проявяват някаква непонятна бясна жажда за камъчетата и калта на нашата земя. За да се сдобият с тях, те биха ни избили до последния човек.

Разговорът продължи дълго, въртеше се около формата на управление, нравите, жените, народните празненства, изкуството. Най-после Кандид, който все си имаше склонност към метафизика, каза на Какамбо да попита стареца дали техният народ има религия.

Старецът се изчерви.

— Но как можете да се съмнявате? — каза той. — Нима ни взимате за неблагодарници.

Какамбо смирено запита каква е религията на Елдорадо. Старецът пак се изчерви.

— Та нима има две религии? — рече той. — Аз мисля, че нашата религия е същата религия, която изповядват всички хора, ние се кланяме на Бога от вечер до сутрин.

— Нали и вие обожавате един-единствен бог? — запита Какамбо, който, в качеството си на преводач, изразяваше съмненията на Кандид.

— Очевидно е — каза старецът, — че няма нито двама, нито трима, нито четирима, нито много богове. Наистина хората от вашия свят задават много странни въпроси.

Кандид не преставаше да разпитва добрия старец с помощта на Какамбо. Той искаше да узнае как се молят на Бога в Елдорадо.

— Ние никога не му се молим — отговори добрият и достоен мъдрец. — Няма какво да искаме повече от него, той ни е дал всичко, което ни е нужно, ние само непрестанно му благодарим.

Кандид прояви любопитство да види техните жреци и запита къде са те.

Добрият старец се усмихна.

— Приятели мои — каза той, — ние всички сме жреци. Царят и всички глави на семейства пеят тържествено благодарствени химни всяка сутрин със съпровод от пет-шест хиляди музиканти.

— Как, значи, у вас няма калугери, които преподават, спорят, управляват, съзаклятничат и които нареждат да бъдат изгорени онези, които не споделят тяхното мнение?

— Да не сме луди! — възрази старецът. — Тук ние всички сме на едно мнение и не разбираме какво искате да кажете с вашите калугери.

Кандид слушаше тези думи с възторг и си казваше наум: „Колко различни са всички тези неща във Вестфалия и в замъка на господин барона. Ако беше видял Елдорадо нашият приятел Панглос, не би казвал вече, че замъкът Тундер-тен-тронк е най-хубавото нещо на земята. Няма съмнение, че човек трябва да пътува.“