Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

След този дълъг разговор добрият старец заповяда да впрегнат шест овце в една каляска и изпрати дванайсет от своите слуги да заведат пътешествениците в двореца.

— Извинете ме — каза им той, — но моята възраст ме лишава от честта да ви придружа. Царят ще ви приеме по начин, от който няма да останете недоволни. Сигурен съм, че ще ни простите, ако някои обичаи в нашата страна не ви се понравят.

Кандид и Какамбо се качиха в каляската, шестте овце полетяха и за по-малко от четири часа пътниците пристигнаха в двореца на царя, разположен на единия край на столицата. Главната врата беше двеста и двайсет стъпки висока и сто стъпки широка. Невъзможно е да се опише от какво бе направена. Ясно беше обаче, че неизмеримо превъзхождаше камъчетата и пясъка, които ние наричаме „злато и скъпоценни камъни“.

Двайсет красиви девойки от гвардията посрещнаха Кандид и Какамбо, щом слязоха от каляската, заведоха ги в баните и после ги облякоха в роби, изтъкани от пух на колибри, след това първите сановници и техните дами ги отведоха в покоите на негово величество между две редици, от по хиляда музиканти всяка, защото такъв беше обичаят на страната. Когато наближиха тронната зала, Какамбо запита един от висшите царедворци как трябва да поздравят негово величество — дали трябва да паднат на колене, или да легнат по корем пред него, дали трябва да си сложат ръцете на главата или на задника, дали трябва да лижат праха по пода — с една дума, какъв е церемониалът.

— Обичаят е — отвърна царедворецът — да се прегърне царят и да се разцелува по двете бузи.

Кандид и Какамбо се хвърлиха на врата на негово величество, който ги посрещна по най-благосклонния начин, който можеше да си представим, и учтиво ги покани на вечеря.

Докато стане време за вечеря, разведоха ги да им покажат града — обществените сгради, които се издигаха до облаците, украсените с хиляди колони пазари, чешмите, от които шуртеше бистра вода или ликьор от захарна тръстика, водоскоците с розова вода, които бликаха непрестанно на големите площади, павирани с особен вид камъни, издаващи миризма, подобна на канела и карамфил. Кандид поиска да види съдебната палата и върховния съд. Отговориха му, че в Елдорадо няма съдилища и никой не се съди. Той запита дали има тъмници, казаха му, че няма. Най-много го изненада и най-голямо удоволствие му достави дворецът на науките, където видя една галерия, дълга две хиляди стъпки, цялата напълнена с математически и физически уреди.

След като през целия следобед обикаляха из града и можаха да разгледат само една хилядна част от него, върнаха ги обратно при царя. На масата Кандид седна между негово величество и своя слуга Какамбо, заобиколен от много дами. Той не бе никога вкусвал по-прекрасни гозби и никога не бе чувал на банкети по-духовити шеги от тези, които подхвърляше царят. Какамбо обясняваше на Кандид остроумията на царя, които, макар и преведени, си оставаха духовити. От всичко, което учудваше Кандид, това не беше най-малкото, което го учуди. Те прекараха цял месец в този гостоприемен дворец. Кандид непрестанно повтаряше на Какамбо:

— Пак ще ви кажа, приятелю, че замъкът, в който съм роден, не може да се мери със страната, в която се намираме. Но все пак госпожица Кюнегонд я няма тук, а и вие сигурно имате някоя любовница в Европа. Ако останем тук, ние ще бъдем като всички други тукашни хора, а вместо това, ако се завърнем в нашия свят само с дванайсет овце, натоварени с камъчета от Елдорадо, ще бъдем по-богати от всички царе, взети заедно, няма да се страхуваме вече от никакви инквизитори и лесно ще можем да освободим госпожица Кюнегонд.

Тези думи се харесаха на Какамбо, всички хора обичат да обикалят по света, да се перчат след това пред познатите си, да разказват какво са видели през време на пътуванията си. Затова двамата щастливци решиха да не бъдат вече щастливи и да поискат от негово величество разрешение да си заминат.

— Вие вършите глупост — каза им царят. — Знам много добре, че моята страна не е кой знае какво. Но когато човек живее горе-долу добре на някое място, той би трябвало да остане там. Аз, разбира се, нямам право да задържам чужденци — нито нравите ни, нито законите ни допущат такава тирания, всички хора са свободни. Заминете, когато пожелаете, но е много трудно да се излезе от Елдорадо. Невъзможно е да плувате срещу течението на бързата река, по която сте дошли по някакво чудо и която тече под сводове от скали. Планините, които заобикалят цялото ни царство, са десет хиляди стъпки високи и отвесни като стени. Всяка от тях се простира на ширина повече от десет левги. От тях може да се слезе само през пропасти. Но тъй като желаете непременно да заминете, ще заповядам на нашите инженери да построят машина, с която да можете удобно да се изкачите до билото. Когато достигнете от другата страна на планините, никой няма да може да ви съпровожда, защото моите поданици са дали обет да не излизат никога от царството и са твърде мъдри, за да нарушат обета си. И така, искайте от мен всичко, което обичате.