Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Да вървим тогава — отвърна Кандид — и дано Провидението ни закриля.

Те изминаха няколко левги край бреговете, които бяха ту китни, ту голи, ту ниски, ту скалисти. Реката ставаше все по-широка и най-после се скри под свод от страхотни скали, които се издигаха до небето. Двамата пътници имаха смелостта да се доверят на вълните и да навлязат под този свод. Реката, която се стесняваше на тава място, ги носеше напред със страшна бързина и бучене. След двадесет и четири часа те отново излязоха на светло, но лодката се разби в подводните скали и те трябваше да скачат от скала на скала цяла левга. Най-после откриха безкраен хоризонт, заграден от непристъпни планини. Страната беше обработена както за полза, така и за радост на очите. Навсякъде полезното се съчетаваше с приятното. Пътищата бяха изпълнени, или по-скоро украсени, с коли с прекрасни форми, изработени от великолепни материали. Мъжете и жените, които седяха в тях, бяха необикновено красиви, едрите червени овце, които теглеха колите, надминаваха на бяг и най-бързите андалузки, тетуански и мекинески коне.

— Ето все пак — каза Кандид — една страна, която е по-хубава от Вестфалия.

Той и Какамбо слязоха близо до първото село, което срещнаха. Няколко селски деца, облечени в изпокъсани дрехи от извезана със златна сърма коприна, играеха на плочки при входа на селото. Нашите двама приятели от Стария свят ги гледаха с удоволствие. Техните плочки бяха доста големи кръгли камъни — едни жълти, други червени, трети зелени — и имаха особен блясък. Пътниците рекоха да съберат няколко от тях, това бяха златни, изумрудени и рубинени плочки, най-малката от които би била най-голямото украшение дори за трона на Великия Могол.

— Щом играят с такива плочки — рече Какамбо, — тези деца несъмнено са синове на тукашния цар.

В този миг се появи селският учител, за да отведе децата отново в училището.

— Този пък — каза Кандид — е сигурно възпитателят на царските деца.

Малките дрипльовци веднага прекъснаха играта си и захвърлиха на земята плочките и всичко, с което си бяха играли. Кандид събра плочките, изтича до възпитателя и смирено му ги поднесе, като със знаци му даде да разбере, че техни царски височества са забравили златото и скъпоценните си камъни. Усмихвайки се, селският учител ги хвърли на земята, загледа се за миг с голяма изненада в лицето на Кандид и продължи пътя си.

Нашите пътници не пропуснаха случая и събраха златото, рубините и изумрудите.

— Къде сме попаднали ние? — извика Кандид. — Сигурно децата на царете в тази страна се възпитават много добре, щом ги учат да презират златото и скъпоценните камъни.

Какамбо беше не по-малко изненадан от Кандид. Най-после те се приближиха до първата къща на селото. Тя беше построена като европейски дворец. Голяма навалица се бе струпала пред вратата, а вътре имаше още повече хора, чуваше се много приятна музика и във въздуха се носеше чудесна миризма на готвено. Какамбо се приближи до вратата и чу, че хората говорят на перуански; това беше майчиният му език. Всички знаят, че Какамбо е роден в Тукуман, в едно село, където се говори само този език.

— Аз ще ви служа за преводач — каза той на Кандид. — Да влезем. Това е кръчма.

Веднага две момчета и две момичета от хана, облечени в златоткани дрехи, с коси, привързани с панделки, ги поканиха да седнат на масата. Поднесоха им четири супи и след това по два папагала, варен кондор, който тежеше двеста ливри, две много вкусни печени маймуни, чиния с триста колибри, друга чиния с шестстотин малки птички-орехчета, великолепни яхнии и чудесни сладкиши; всичко бе сервирано в чинии от планински кристал. Момчетата и момичетата от странноприемницата им наливаха разни питиета, направени от тръстикова захар.

Повечето от сътрапезниците наоколо бяха търговци и колари, всички извънредно учтиви. Те зададоха няколко въпроса на Какамбо с най-голяма дискретност и вежливост и отговориха на неговите въпроси по напълно задоволителен начин. Когато се наобядваха, Какамбо мислеше, че плаща сметката — така мислеше и Кандид, като сложи на масата две от онези големи златни плочки, които бе събрал пред селото, но гостилничарят и жена му избухнаха в смях и дълго се държаха за коремите. Най-после се успокоиха.

— Господа — каза гостилничарят, — виждаме ясно, че сте чужденци. Не сме свикнали да виждаме тук чужди хора. Извинявайте, задето се разсмяхме, когато ни предложихте да платите с камъчета, но и не е нужно да имате пари, за да обядвате тук. Всички странноприемници, създадени за улеснение на търговията, се плащат от правителството. Тук яденето ви беше скромно, защото нашето село е бедно, но навсякъде другаде ще бъдете приети, както ви подобава.