Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Ще видим това, негоднико! — рече йезуитът барон фон Тундер-тен-тронк, като същевременно му нанесе силен удар по лицето с плоската страна на сабята си. В същия миг Кандид измъкна своята и я заби до дръжка в корема на барона-йезуит. Но като я измъкна цялата димяща, той се разплака.

— Уви, Господи! — извика той. — Убих някогашния си господар, приятеля си, шурея си! Аз съм най-добрият човек на света, а вече убих трима души, и двама от тези трима са свещеници.

Какамбо, който стоеше на стража пред вратата на беседката, бързо дотича.

— Остава ни само да продадем скъпо живота си — каза господарят му. — Сигурно след малко войниците ще влязат в беседката, ще трябва да умрем с оръжие в ръка.

Какамбо, който беше много видял и патил, не си загуби ума. Той взе йезуитското расо, което баронът носеше, и го навлече на Кандид. Подаде му четвъртитата шапка на мъртвия и го накара да възседне коня си. Всичко това стана в един миг.

— Да препускаме, господарю. Всички ще ви вземат за йезуит, който отива да дава заповеди. Ще минем границите, преди да ни подгонят. — Като произнесе тези думи, той се понесе напред, викайки на испански:

— Дайте път, дайте път на преподобния отец-полковник!

Кандид и неговият слуга бяха вече отвъд граничната бариера и никой в лагера не бе още научил за смъртта на германския йезуит. Предвидливият Какамбо бе имал грижата да напълни конските торби с хляб, шоколад, шунка, плодове и няколко бутилки с вино. Възседнали андалузките си коне, те навлязоха в непозната страна, където не можаха да открият никакъв път. Най-после стигнаха до една хубава поляна, прорязана от поточета. Нашите двама пътници спират и пускат конете си да пасат. Какамбо предлага на господаря си да похапне и сам му дава пример.

— Как искаш да ям шунка — казваше Кандид, — когато убих сина на господин барона и съм осъден да не видя вече никога през живота си красивата Кюнегонд? Каква полза да продължавам жалките си дни, щом трябва да ги прекарам далеч от нея, измъчен от угризения и потънал в отчаяние? И какво ще каже „Журнал дьо Треву“ 11 11 „Журнал дьо Треву“ — вестник, издаван от йезуитите през XVIII век. ?

Говорейки така, той продължаваше да яде. Слънцето залязваше. Двамата заблудени пътници чуха някакви слаби писъци, които като че ли бяха издавани от жени. Не можеха да разберат дали това бяха викове на болка или на радост, но все пак бързо скочиха на крака, изпълнени с онази тревога и безпокойство, които всяко нещо в една непозната страна предизвиква у нас. Тези писъци бяха издавани от две съвсем голи момичета, които леко тичаха по края на ливадата, преследвани от две маймуни, които ги хапеха по задниците. На Кандид му дожаля за момичетата. При българите той се бе научил да стреля и можеше да улучи лешник в храст, без да засегне нито един лист. Той грабва испанската си двуцевка, стреля и убива двете маймуни.

— Слава Богу, драги Какамбо! Отървах от голяма опасност тези две нещастни същества. Ако съм извършил грях, като съм убил един инквизитор и един йезуит, сега го изкупих, спасявайки живота на две момичета. Те са може би госпожици с високо обществено положение и това приключение може да ни осигури големи облаги в тази страна. — Той щеше да продължи, но езикът му се схвана, когато видя как двете момичета нежно прегръщат маймуните, обливат със сълзи труповете им и цепят въздуха с ужасни писъци.

— Не очаквах, че са толкова добросърдечни — каза най-после той на Какамбо, който му отвърна:

— Хубаво ни наредихте, господарю! Вие убихте любовниците на тези госпожици.

— Любовниците ли! Възможно ли е! Ти се подиграваш с мене, Какамбо. Как ще докажеш това?

— Драги господарю — отвърна Какамбо, — вас всичко ви учудва. Защо намирате странно, че има страни, където маймуните могат да получат благоволението на дамите? Те са една четвърт хора, както аз съм четвърт испанец.

— Уви — поде Кандид, — спомням си, философът Панглос разказваше някога за подобни случаи. От тези кръстосвания се раждали египани, фавни, сатири, които много велики хора от античността били виждали. Но аз си мислех, че това са басни.

— Сега вече се убедихте, че е истина — рече Какамбо. — Така постъпват хората, които не са получили образование в известна област. Страхувам се само да не би тези дами да ни навлекат някоя беля.

Тези разумни разсъждения накараха Кандид да напусне поляната и да навлезе в гората. Там той и Какамбо довечеряха, след което, проклинайки португалския инквизитор, губернатора на Буенос Айрес и барона, заспаха върху мъха. Когато се събудиха, те почувстваха, че не могат да се помръднат; причината за това беше, че през нощта орехоните, жителите на тази страна, на които двете дами се бяха оплакали, ги бяха завързали с въжета от лико. Те бяха заобиколени от петнадесетина орехони, съвсем голи, въоръжени с лъкове и стрели, боздугани и каменни брадви. Едни от тях бяха турили вода да ври в един голям котел, други приготвяха шишове и всички викаха: