Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Той е йезуит, той е йезуит! Ще си отмъстим и ще се наядем добре! Ще хапнем йезуитско месо, ще хапнем йезуитско месо!

— Нали ви казах, драги ми господарю — извика тъжно Какамбо, — че тези две момичета ще ни вкарат в беля.

Когато забеляза котела и шишовете, Кандид възкликна:

— Сигурно ще ни опекат или сварят. О, какво би казал моят учител Панглос, ако видеше каква е непокварената природа? Всичко е добре — така да бъде, но признавам, че е много жестоко да загубиш госпожица Кюнегонд и да бъдеш набучен на шиш от орехоните.

Какамбо никога не губеше присъствие на духа.

— Не се отчайвайте — каза той на обезсърчения Кандид. — Аз разбирам малко езика на тези хора и ще им говоря.

— Не пропущайте да им изтъкнете — рече Кандид — колко е отвратително и безчовечно да се пекат хора и колко нехристиянско е това.

— Господа — каза Какамбо, — значи, вие смятате, че днес ще изядете един йезуит? Отлично, напълно справедливо е да се отнасяме по този начин с враговете си. Действително, естественото право ни учи да убиваме ближния си и така се постъпва по цялата земя. Ако ние не използваме нашето право да ядем враговете си, то е, защото имаме друго, с което да се нахраним добре. Но вие нямате същите източници като нас. Разбира се, че е по-добре да изядете неприятелите си, отколкото да оставите на враните и гарваните плода на вашата победа. Но, господа, вие сигурно не бихте желали да изядете вашите приятели. Вие смятате, че ще набучите на шиш един йезуит, а в същност ще опечете един ваш защитник, който е враг на вашите врагове. Колкото до мен, аз съм роден във вашата страна. Господинът, когото виждате тук, е мой господар и не само не е йезуит, но вчера дори уби един йезуит и сега носи снетата от него дреха. Това е причината за вашата заблуда. За да проверите това, което ви казвам, вземете това расо и го отнесете на първата гранична бариера на кралството на los padres. Запитайте дали моят господар не е убил един йезуитски офицер. Това ще ви отнеме малко време. Всякога ще можете да ни изядете, ако установите, че съм ви излъгал. Но ако съм ви казал истината, вие, които познавате твърде добре принципите на държавното право, обичаите и законите, не може да не ни пощадите.

Орехоните намериха тази реч твърде разумна. Те натовариха двама първенци да отидат незабавно да научат истината. Двамата пратеници изпълниха умно поръчението и скоро се завърнаха с добри новини. Орехоните развързаха двамата си пленници, оказаха им всякакви любезности, предложиха им момичета, дадоха им да хапнат и пийнат и ги отведоха до границите на държавата си, като надаваха радостни викове:

— Той съвсем не е йезуит; той съвсем не е йезуит!

Кандид не преставаше да се възхищава от причината, поради която бе освободен.

„Какъв народ! — казваше си той. — Какви хора! Какви нрави! Ако не бях имал щастието да пронижа със сабята си брата на госпожица Кюнегонд, щях най-безмилостно да бъда изяден. Но в края на краищата непокварената природа е добра, щом тези хора, вместо да ме изядат, ми оказаха хиляди любезности, когато разбраха, че не съм йезуит.“

Когато стигнаха до границата на държавата на ореховите, Какамбо рече на Кандид:

— Виждате, че това полукълбо не е по-свястно от другото. Послушайте ме, нека се върнем обратно в Европа по най-краткия път.

— Как да се върнем? — каза Кандид. — И къде да отидем? Ако се върна в собствената си страна, българите и аварите колят там всичко живо, ако се върна в Португалия, ще бъда изгорен, ако останем в тази страна, рискуваме всеки момент да бъдем нанизани на шиш. Пък и как мога да се реша да напусна тази част на света, където се намира госпожица Кюнегонд?

— Да тръгнем към Кайена — рече Какамбо. — Там ще срещнем французи, те обикалят по целия свят. От тях ще можем да получим помощ. Може би Господ ще се смили над нас.

Не беше лесно да се отиде в Кайена. Те знаеха добре в каква посока трябваше да вървят, но планините, реките, пропастите, разбойниците, диваците представляваха страшни препятствия. Конете им умряха от преумора, запасите им се свършиха и цял месец те се хранеха с диви плодове. Най-после се озоваха край една рекичка, обградена от двете страни с кокосови палми, които спасиха живота им и им вдъхнаха нови надежди.

Какамбо, който подобно на старицата винаги даваше разумни съвети, каза на Кандид:

— Силите ни се изчерпаха, достатъчно ходихме пеш. До брега виждам една празна лодка. Да я напълним с кокосови орехи, да се качим в нея и да се оставим да ни носи течението. Всяка река води до някое обитавана място. Ако не срещнем приятни неща, поне ще открием нови неща.