Волтер - Кандид (или оптимизмът преведен от немски от господин доктор Ралф заедно с допълненията, намерени в джоба на доктора, след като той се помина в Минден в лето Господне 1759)

— Единственото нещо, за което молим ваше величество — рече Какамбо, — са няколко овце, натоварени с хранителни припаси, камъчета и кал от вашата земя.

Царят се засмя.

— Не разбирам — каза той — защо хората от Европа толкова ламтят за нашата жълта кал, но вземете със себе си колкото искате и на добър ви час!

Той веднага даде заповед на инженерите да построят машина, с която тези двама странни хора да напуснат царството му. Три хиляди добри физици се заловиха за работа и след петнадесет дни машината бе готова. Тя не струваше повече от двайсет милиона лири стерлинги местни пари. Качиха Кандид и Какамбо на машината, в която вече се намираха две големи червени овце, оседлани и с юзди на главите, на които те щяха да яздят, когато прехвърлят планините, двайсет товарни овце с хранителни припаси, трийсет — с дарове, подбрани измежду най-интересните неща в страната, и петдесет овце, натоварени със злато, скъпоценни камъни и диаманти. Царят нежно разцелува двамата скитници.

Тяхното заминаване представляваше прекрасна гледка: те бяха издигнати заедно с овцете си по един извънредно остроумен начин до самия връх на планината. След като благополучно ги свалиха от машината, физиците се сбогуваха с тях и Кандид вече имаше само едно желание и една цел — да отиде и подари овцете си на госпожица Кюнегонд.

— Има с какво да платим на губернатора на Буенос Айрес — рече той, — ако госпожица Кюнегонд може да бъде оценена в злато. Да вървим към Кайена, да вземем кораб и след това ще видим кое царство ще можем да купим.

Нашите двама пътници прекараха доста приятно първия ден от пътуването си. Бяха окрилени от мисълта, че притежават повече съкровища, отколкото има в Азия, Европа и Африка, взети заедно. Изпаднал във възторг, Кандид пишеше името на Кюнегонд по дърветата. На втория ден две от техните овце затънаха в тресавище и пропаднаха заедно с товара си, две други овце умряха от преумора няколко дни по-късно, седем-осем загинаха след това от глад в една пустиня, след няколко дни други паднаха в пропасти. Най-после, след като пътуваха сто дни, им останаха само две овце. Кандид каза на Какамбо:

— Виждате колко тленни са богатствата на този свят, приятелю, единственото сигурно нещо са добродетелта и щастието да видя наново госпожица Кюнегонд.

— Признавам, че е така — отвърна Какамбо, — но все пак са ни останали още две овце, които носят повече съкровища, отколкото някога би могъл да има испанският крал. Виждам в далечината един град. Предполагам, че е Суринам, който принадлежи на холандците. Дойде краят на нашите мъки, сега започва нашето щастие.

Когато наближиха града, те видяха един негър, който лежеше на земята само наполовина облечен, тоест носеше само гащи от синьо платно, левият крак и дясната ръка на този нещастник бяха отрязани.

— О, Боже Господи, как си изпаднал в това ужасно състояние, приятелю — го запита Кандид на холандски, — и защо лежиш тук?

— Чакам господаря си, господин Вандердендур, прочутия търговец — отговори негърът.

— Господин Вандердендур ли те е наредил така? — запита Кандид.

— Да, господине — отговори негърът; — такъв е обичаят тук. За облекло ни дават само едни гащи два пъти в годината. Когато работим в захарните фабрики и някой валяк ни премаже пръста, веднага ни отрязват ръката, когато се опитаме да избягаме, отрязват ни крака. А мен ме сполетяха и двете беди. На тази цена ядете вие захар в Европа. А пък когато майка ми ме продаде за десет патагонски екю на брега на Гвинея, тя ми каза: „Скъпо дете, благославяй нашите идоли, моли им се винаги, те ще те направят щастлив. Ти имаш честта да бъдеш роб на нашите бели господари по този начин баща ти и майка ти ще забогатеят.“

Уви, не знам дали съм им помогнал да спечелят богатство, но те не ме направиха богат. Кучетата, маймуните и папагалите са хиляди пъти по-малко нещастни от нас. Холандските идоли, които ме покръстиха, ми казват всяка неделя, че всички, и бели, и черни, сме деца на Адам. Не разбирам от родословни дървета, но ако тези проповедници казват истината, ние всички сме втори братовчеди. А ще признаете, че няма по-ужасен начин да се отнасяме с роднините си от този.

— О, Панглос! — извика Кандид. — Ти не си и подозирал тези ужаси. Свършено е, ще трябва най-после да се откажа от твоя оптимизъм.

— Какво е това „оптимизъм“? — запита Какамбо.

— Уви — рече Кандид, — оптимизмът е един вид бяс, бесът да поддържаш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле.